Дупка празнина усещам аз, надигаща се в мен, проникваща в надзора ми сломен.
Емоция позната, която надявах се да не изпитам отново, почука на вратата и аз я приех, без под внимание да я взех...
Приех я с отворени обятия, когато най-малко я желаех и сега не иска да напусне душата ми накърнена, поради което оставам наранена за пореден път...
Боли ме, защото го очаквах; плаках преди да излезе наяве и ме удря силно, като тояга.
Искам да се скрия.. да потъна под земята, защото знам, че за пореден път отдадох си душата за нещо, което не смятам, че вече си заслужава..
Желая да се мразя, получава се горещо, а на него дори не му изглежда като нещо страшно... сама съм срещу теб и не виждам пътя вече напред.
Докъде ще се стигне? Колко по-трудно ще го направиш? Докога ще боли? Колко силно можеш да ме унищожиш и дори да не осъзнаваш?!
Направи ми го по-лесно, искаш ли? Не вярвам... казваш, че ме желаеш, но вече стигнахме до фаза, в която не вярвам на думите, които ти споменаваш. И за какво?! Защо трябваше да допускаш това?!
Не ме ли опозна докрай? Не разбра ли коя съм и какво бих дала за теб? Има ли смисъл да продължа, като знам, че отново ще е нож в гърба ?
Благодаря...