-Какво има? - Попита той, с ледено студен тон. Под пронизващият му поглед, се чувствах като войник на бойното поле, изоставен от другарите си, в обстрела на врага. Всеки момент очаквах някой куршум да мине през сърцето ми, съдирайки и най-малките наченки на надежда, всичко да се оправи между нас.
-Как така какво?! Защо се държиш така? Защо ми говориш така? От вчера наса се държиш толкова студено, все едно съм ти непозната! Какво, по дяволите е това държание? Мислех, че вече сме си близки или поне... Не знам. Защо си такъв? - Опитвах се да държа темперамента си, но просто не можех. Беше невъзможно за мен. Аз бях като бомба със закъснител. Само че тия бомби имаха часовник, който отброява времето преди да избухнат, докато аз бях непредвидима, което многократно усложняваше нещата както за мен, така и за всички около мен.
-Нямам представа за какво ми говориш. - Макар и погледът му да бе една идея по-мек, аз продължавах да чувам незаинтересоваността и сякаш нарочно придобитата студенина, в изговора на думите му. Ама че ме изнервяше! Защо му беше да прави така?! Не разбирах! Въобще не го разбирах това момче! Какъв му беше проблемът? Какво му бях сторила? Защо се отнасяше така нагло с мен? Първо беше добър и нежен, а после студен и отдалечен! С какво бях заслужила всичко това? Вярно, че бях направила малка грешка, но кой не отпуска каишката понякога? Голяма работа! Той какъв ми беше, че да ми държи сметка? Или пък да се държи като пълен кретен? Въобще не можех да схвана намеренията на това момче. Бях се сблъсквала с много хора през живота си, но малко бяха тези, които така ме изнервяха и озадачаваха.
Станах ядосано от мястото си и го погледнах, в очите, изричайки:
-Знаеш ли?! Майната ти! Писна ми от теб и ужасното ти държание! - Тръгнах си с разярена крачка, правейки възможно по-огромни стъпки, създавайки впечатлението за изключително тромаво фламинго на токчета.
Вече се борех със сълзите на раздразнение, яд и разочарование, когато Деон ме настигна, хващайки ме за ръката. Когато ме обърна рязко към лицето си, си личеше че се бори с многобройни чувства. И всички те, причинени от един човек - мен. Добре. Беше добре и той да се поизмъче малко! Да почувства какво е някой да го нарани, макар и въпросният някой да беше раздърпано, разплакано момиче, с нестандартно огромни крачки, към което той самият да нямаше никакъв интерес.
Той заговори, със своят божествен глас, на който все още не можех да се наситя. Като медена наслада, гласът му се лееше между устните, създавайки този удивителен звук, каращ стомахът ми да се свива, а сърцето ми да трепка като крилете на пеперуда. Само че този път гласът му звучеше някак нестандартно за него. Изпитвах същинско страхопочитание под тембъра на гласните му струни, които сега се извисяваха силно над врявата на жужщите животинки, приготвящи се за зимата.
-Какъв ми е проблемът ли?! Елинор, не можеш да ме питаш подобно нещо, при положение всичко случило се! Ти..Знаеш ли, никой друг не ме изнервя колкото теб! Защо ти трябваше да се забъркваш с момче като онзи? Какво въобще му харесваш? Та той преди малко щеше да те изнасили! Какво му харесваш на този малоумник? Просто не мога да те разбера, затова се изнервям. Да не би и ти да си малоумна, че да харесваш някой като него? Моля те, само не ми казвай, че все още си падаш по него!
-Не.. - Казах тихо, гледайки засрамено надолу. Не знаех какво да му кажа. Той не беше точно човекът, който трябваше да се интересува за любовният ми живот, при положение, че не се интересуваше от това дали въобще имам живот.
-Какво каза? Да не би мозъкът ти да се намести? Разбра, че си допуснала грешка като му се предлагаше? Е, надявам се, че си си научила урока! - Ама това беше гадно. Много гадно! Защо ми злорадстваше? Това въобще не приличаше на Деон, когото познавах. Защо се държеше по такъв отвратителен начин, карайки ме да потъвам все по-дълбоко в собствените си срам и нещастие. Защо му беше да ме кара да изпадам, в това крайно неуравновесено положение, излагайки наяве най-подтисната страна от мен - плачеща и невероятно ядосана на него, на мен самат, на Джейкъб и на всички. Той наистина не се интересуваше от мен, нали? Деон наистина нямаше никакво намерение дори да предположи за мен по този начин. Та аз бях никоя за него. Аз бях превъплащението на момичетата, от които той трябваше да страни. Така че какво повече имах да губя? Какво толкова ми оставаше? Трябваше да се откажа от него. Вече нямах избор. Отказвах се и се чувствах толкова нежелана и отхвърлена, преди дори да опитам каквото и да било. Не, това не беше честно! Въобще не беше честно! Отворих уста, както кутията на Пандора се отваря внушително. И точно както кутията на Пандора, от устата ми излезе нечуваният Ад, пълната противоположност на това, което бях възнамерявала да кажа. Изражението на лицето на Деон едва ли е било по-изненадано от моето собствено, докато изричах силно следващите си думи:
-Харесвам теб, идиот такъв!
Тръгнах си разярено, докато накрая здравият разум не си проправи път през гнева и разочарованието, хвърляки ме в смут. Как можах да кажа нещо подобно, когато смятах просто да му предложа да не си говорим повече? Достатъчно объркани бяха взаимоотношенията ни, и без да добавям допълнителни теми за спорове и неловки размисли. Какво ми ставаше? Защо не си държах проклетата уста затворена?
***
Сънено погледнах часовникът. Познатата миризма на дезедорант и прах за пране се носеха из стаята ми, приемани от носовите ми рецептори, докато бавно си припомнях случилото се миналият ден. Паркът, Джейкъб, Деон..Деон! Божичко, бях признала всичко на Деон!
Станах стреснато от леглото си, опитвайки се да си припомня всяка подробност от миналият ден. И колкото повече си припомнях, толкова повече се опитвах да забравя. Как можах да направя нещо толкова глупаво, като да споделя чувствата си към момче, с което нямах ни най-малки шансове! Шансовете ми Деон да отвърне на чувствата ми, бяха колкото на заек да стане мечка. А къде си бях изгубила умът тогава, че да бръщолевя глупости наляво и надясно, внасайки допълнителен смут и неизяснение, във всичко случващо се между нас.
Бях облякла новата си рубинено червена блуза, с изрязани рамене. Изглеждаше едновременно елегантно и небрежно. Обикновено обличах подобни дрехи, за да покажа изящната си фигура, но сега просто това бе първото което бях грабнала от гардероба. Деон запълваше мислите ми през цялото ми свободно време, а аз бях така отдадена на мистерията около него, че забравях всеки друг мой приоритет, включително и безупречният ми вид, който продължаваше да си е безупречен, но по небрежен начин, което не беше присъщо за мен.
Задъхано бягах след автобуса, който тъкмо щеше да ме подмине, когато някой се провикна и не ме спаси от поредното закъснение. Ема и Мелани отново бяха направили изключение от правилника на родителите си, да не използват таксита за училище, при положение, че автобусът беше най-добрият и пестелив начин за придвижване, но за искрен ужас на родителите си, Ем и Мелани се бяха пръкнали на тая планета, за да изглеждат блестящо, дори докато боледуват, затова полагаха невъзможни грижи за лицето си и себе си като цяло, като пренебрегваха жизненоважни неща като сънят, което им се отразяваше сутринта. Винаги закъсняваха.
Замислено седнах там където винаги сядах - в единият ъгъл на автобуса. Загледах се през прозореца, подпирайки глава на стъклото. Автобусът забързано минаваше през всякакви видове неравенства, причинявайки ми мимолетни сътресения, при всеки удар на отпуснатата ми глава, в прозореца. Сърцето ми несъзнателно ускори ритъмът си, когато наближих третата спирка, след моята.
Опитах се да изглеждам небрежно, но точно като слон в стъкларски магазин, който се опитва да бъде грациозен, така и моята небрежност отиде по дяволите, в моментът, в който вратите на автобусът се отвориха. Насочих очакващият си поглед натам, но Деон така и не се показа на прага на вратата. Вместо това, видях някой доста неочаквах - сестра му. Или пък полу-сестра му? Или по-скоро доведената му сестра? Не знаех още как трябваше да се обръщам към нея, камо ли пък семейните наименования на Деон.
Тя ме видя и сбърчи вежди. Очевидно ме позна. Опита се да си припомни денят, в който се бяхме срещнали за пръв път, който си бе също толкова смущаващ колкото всеки друг ден, прекаран в компанията на Деон. Помаха ми весело, а аз й отвърнах с искрена усмивка. Беше красива. Е, не колкото брат си де...Полу-брат си..Доведеният си брат..?
***
Подозрението ми растеше с всеки ден, тъй като Деон не се появи и веднъж през изминалата седмица. Притеснявах се, че нещо може да му се бе случило, а аз си нямах и идея за това. Винаги можех да му пиша съобщение и не веднъж през тази седмица се взирах замислено, в екрана на телефона си, натискайки отново и отново върху името на Деон, изписано със ситен почерк над телефонният му номер, все едно така щях да науча какво се случва. Но дори и да му пишех съобщение, малко вероятно беше да ми отговори, камо ли пък да е искрено.
Така че ми оставаше само един резервен вариант, който най-сетне щеше да спре болката, причинена от любопитство и притеснение. Трябваше да питам сестра му.
Мелани и Ема разгорещено говореха за поредната известна личност, излязла от правият път, докато аз се правех, че си слушам с интерес. Истината беше, че въобще не ги слушах и те сякаш отдавна бяха забелязали разсеяността ми, защото вече не ми правеха забележки или нацупени физиономии, че не ги слушам. Май просто се бяха примирили с влюбеното ми Аз, което отчаяно стенеше за помощ, с любовният ми живот, който пропадаше все по-главоломно, като камък, във водата.
И ето я, сестра му. Нисичка, с къдрава кестенява коса, светли очи и млечна кожа, по която се прокрадваха лунички, зародени от силните лъчи на слънцето. Погледна ме, вероятно усетила опипващият ми поглед, и както винаги ми помаха. Аз й отвърнах със същото, като този път реших да се приближа към нея. На два-три пъти ми се налагаше да събирам смелост, но накрая просто изръсих наведнъж това, което ме интересуваше:
-Здравей! Извинявай, но знаеш ли какво става с Деон? Защо не е с автобуса?
-О.. Здравей! - Отвърна ми тя със звънлив глас - Ами Део...Спокойно, няма му нищо. Не трябва да се тревожиш. Хваща по-ранният автобус. Като го питах защо, ми каза, че било свързано с училище.. Хм, странно, нали? - Тя се почеса заинтригувано по бузата. После се обърна към мен, със светнал поглед. - Ти си негова приятелка, нали?
-Ами...по-скоро съм позната. - Почесох се нервно по китката, след което пристъпих крачка назад, без да се обръщам казвайки с усмивка: - E, благодаря ти, че ми каза. - След тези думи, бях хвърлена, в размисли.
***
Ама че странно бе това. Чудех се какво ли се случваше, в училището на Деон, което беше толкова важно, че се налагаше той да хваща по-ранният автобус. И понеже знаех, че нямаше никакъв шанс да издържа още ден без да го виждам, се насилих да събера воля и смелост, за да се срещна днес, с него. Макар и за половин час, гледайки го от моето скрито кътче, до прозореца, от което се разгръщаше най-добрият ъгъл за наблюдаването на неговото място.
За пореден път бях пренебрегнала факта, че не изглеждах в моята топ форма, ненужно мислейки единствено и само за едно нещо, или по-точно за един човек. Не беше трудно някой да се досети за кой човек ставаше въпрос. Този, който ме нервеше нечовешки много, и за когото сега тръпнех в очакване да зърна.
Вратите се отвориха. Аз затаих дъх, в моят кът на простодушието, на което Деон така рядко хвърляше дори и най-безразличен поглед. Но този път беше различно. С качването си, в автобуса, в моментът в който ме зърна, лицето му придоби истинско очудване. Беше се хванал здраво за лоста отстрани, опитвайки се да балансира, докато автобусът потегля, а той самият даваше парите си на кондуктура, без дори да го удостои с поглед. Всъщност, погледът му бе насочен към мен, изпълнен с изумление и ..ами нещо което не можех да различа. Може би ми беше ядосан, че постоянно го преследвах? Това моето не се ли превръщаше, в мания? Можех просто да му кажа, че съм била притеснена, но пък нали му имах номера? Какво можех да му кажа сега? Бях измислила прекрасен план, но като че ли беше едва наполовина, а вече бях минала половината от мисията си. Сега нямах план, нито някаква представа какво да правя насетне, защото винаги когато погледнех Деон в синьо-сивите очи от доброта и мистерия, мозъкът ми се превръщаше в каша, негодна за употреба.
Станах несигурно и отидох до него, опитвайки се да балансирам между седалките. Застанах на крачка разстояние от него и го погледнах, в очите. Там все още се прокрадваха почуда и любопитство, но бяха заменени със съмнение. Може би съмнение към това дали съм достатъчно безопасна, за да говори с мен? Не, не бях никакъв психопат или нещо такова!
-Ъъ... - Казах - или по-точно измучах - аз.
-Какво правиш толкова рано? - Попита ме той. Беше възвърнал съвършеното си спокойствие и ме гледаше безразлично.
-А, аз ли? ..Ами.. Ти защо си с по-ранният автобус?
Той не ми отговори. Продължавахме да се гледаме, докато накрая не издържах и просто зададох въпросът, който се въртеше в главите и на двама ни.
-Какво мислиш за..ъъм.. за това което ти казах, в парка?
Той пак не отговори. Беше свел поглед към краката си. Беше напъхал ръце, в джобовете на черното си палто, а няколко кичура от средно дългата му коса се спускаха, в лицето му. Искаше ми се да прокарам пръсти през тези кичури. Да ги омотая около пръстите си. Да си играя с тях. Да им се наслаждавам, докато се наслаждавам на всичко в него. Тръснах глава, опитвайки се да се съсредоточа, в създалата се неловка ситуация.
-Ъм.. Ами.. аз все още мисля това, което казах. Така де.. аз..нали знаеш.. - Снижих гласът си, до почти ням шепот. -.. харесвам те.
Когато по погледнах, той се усмихваше. Но продължаваше да си гледа в краката и да не ми отговаря. Това започваше да ме изнервя, така че просто попитах:
-Ами ти?
Той бързо извърна главата си към мен. Сега изумлението се четеше на лицето му. Вероятно на моето се четеше червен, павиански задник, който не можех да прикрия, понеже току-що бях питала един от най-унизителните въпроси през живота си.
Автобусът спря. Деон погледна несигурно към вратата. После погледна към мен. След което каза нещо от рода на "Аз трябва да слизам" и просто ме остави. Спирката му беше много далеч. Нямаше какво да прави тук. Защо му беше да бяга? Темата си беше неловка, но беше десетократно по-неловка за мен, отколкото за него. Можеше просто да ми каже, че не изпитва нищо към мен. Защо му беше да бяга? Или може би не бягаше, а наистина трябваше да слезе тук? Или пък тези разговори му бяха ужасно досадни? Все едно ми казваше "Много ясно, че не те харесвам. Защо въобще питаш?". Пределно ясно ми беше, че шансовете ми бяха жалки, но защо той продължаваше да се държи с мен така хаотично?
След секунди получих съобщение. Раздразнено извадих телефона си и погледнах към екрана. Сърцето ми пропусна удар, когато видях от кого беше.
От: Деон
Трябва ми време.
Не разбирах. Какво имаше предвид този път? Занатисках развълнувано по дисплея си, оцелвайки вече запаметената клавиатура.
До: Деон
За какво?
След още няколко секунди получих следващо съобщение, заради което трябваше да седна от изумление. Сърцето ми задумка лудо, в гърдите ми, заплашвайки да излезе. Но аз не му обръщах внимание. Цялото ми съществуване беше се съсредоточило върху съобщението, излязло на екрана на телефона ми.
От: Деон
За да разбера дали те искам, колкото ти мен.
Здравейтее! : )
Надявам се главата да ви е харесала. Тази стана малко по-дълга. И както обещах - написах я веднага след като се върнах. Всъщност се върнах преди няколко часа, така че моля ви, извинете ме ако има много правописни грешки или повторения.
Та, искам да благодаря на абсолютно всички, които изказаха мнението си относно историята ми на коментари или лични съобщения, както и множеството комплименти, които получих. Благодаря ви, наистина! Нямате представа колко щастлива ме правите!
Бих се радвала, ако изявите мнението си относно главата!
Благодря ви за пореден път! *0*
Довиждане!