Момчето от третата спирка

Деветнадесета глава

Продължавах да се взирам в екрана на телефона си, докато за пореден път спазвах традицията на семейството, винаги да сме заедно на вечеря. Понякога беше досадно, но се радвах, че можех да прекарвам време с тях, след като по цял ден бяха на работа.

-Нещо хубаво ли се е случило, Ели? - Попита майка ми. Тя беше малка женица, с голямо сърце и добра душа. Къдравата й коса се спускаше под раменете, а лицето й правеше впечатлението на много по-млада жена, отколкото всъщност беше. На малко хора би се сторило истина, ако не са виждали майка ми, но често ни оприличаваха на сестри, макар че аз реално не виждах чак толкова голяма прилика, нито пък тя изглеждаше чак толкова млада. Е, тя беше изключителен човек, независимо как изглеждаше или на колко беше.

-Не, защо? - Попитах учудено, оставяйки телефона настрана и довършвайки вечерята си, която като никога, не ми беше много вкусна. Нямах апетит от месеци наред, а това на майка ми въобще не й се нравеше. Беше по-вманиачена по апетита ми и превръщането ми в прасе, и от баба ми!

-Ами, лепнала си тая тъпа усмивка, докато си гледаш телефона. Какво толкова ти пишат? - Това беше баща ми. Имаше дълбок глас. Майка ми изглеждаше строга, но беше най-сантименталното и мило същество на земята. Докато баща ми не само беше добродушен като кученце, но и по лицето му се изписваше същата доброта. Обичах го наистина много. Когато бяхме заедно, почти не си казвахме нищо, но времето с него винаги е било едно от любимите ми. Незаменимо и съвършено, баща ми правеше всяка секунда прекарана с него един невероятен спомен. Бях наследила правата си, мека коса от него, както и топлите лешникови очи. - Семейната вечеря е за да си със семейството си. Чатовете с приятелите могат да почакат.

-Да. И без това не виждам за какво толкова си пишете. Само едно и също. - каза майка ми с неодобрителен тон. Понякога мразех вечерите ни. Винаги ми се караха за живота ми онлайн. Макар да не бях от сорта на домошарите и да бях много общителна, аз винаги съм обичала да прекарвам време в мрежата. Чувствах се някой друг, поне за малко. Запознавах се с хора, които не съдеха по вида ми. С хора, от които можех да науча много, макар и да не се бяхме виждали. Това бяха хора, които ценях точно толкова, колкото приятелите ми. По един странен онлайн начин, те също ми бяха приятели. Винаги ме изслушваха. Но сега не се занимавах с онлайн запознанствата ми, а с Деон и поредното негово неясно съобщение. Никога не го разбирах, но поне сега знаех, че може би имах някакъв шанс с него. След като той обмисляше казаното от мен, в парка. Макар че все още ми беше трудно да повярвам, че му бях споделила чувствата си.