Времето се сливаше в едно мъгливо петно и Джехьон нямаше понятие къде се намира, нито защо. Идваше в съзнание за част от минутата и се опитваше да оправи лошото си зрение, след което отново припадаше. Ту беше ден, ту - нощ.
- Пий - чуваше глас той, който сякаш бе много далечен, но и много познат.
Колко дни бяха минали? Колко дни прекара в компанията на този глас, който му помагаше да не умре? Нямаше капка енергия в тялото си, но това му даваше някаква сила.
Пробуди се от силно раздрусване, раните по тялото му прокървиха. Усети топлата течност по кожата си, но не й обърна почти никакво внимание. Отвори бавно очи и изчака малко, докато неясните образи станат цветни петна. Петната придобиха форма и скоро разбра, че над него беше надвесена човешка глава.
- Трябва да живееш - говореше въпросната глава. Джехьон смръщи вежди заради болката, сетне отново затвори очи. Това беше гласът, който му даваше вода и който поддържаше тялото му по някакъв начин.
Друсането продължи и не след дълго спря. Разпозна звука на копита, удрящи се в чакъла. Отново събра сили да отвори очи.
- Къде съм? - попита той с пресъхнало гърло.
Млад чернокож мъж му се усмихна облекчено.
- Няма да си много доволен, когато разбереш.
Джехьон не разбра точно какво има предвид той, но кимна бавно. Направи му знак с ръка и другият му помогна да се надигне. Джехьон се огледа. Намираха се в клетка, доста голяма при това, която бе върху каруца, теглена от два коня. Зад решетките на клетката се бяха събрали около тридесетина човека, натъпкани вътре като сардини. Той беше единственият с толкова тежки рани и единственият... азиатец. Останалите бяха с по-тъмен цвят на кожата, изглеждаха отчаяни и изтощени.
- Къде отиваме? - попита отново той, искайки да научи какво става.
- Никой от нас не знае - каза мъжа до него. Събеседниците им се бяха отдръпнали в другия край на малкия си затвор, за да направят място за ранения. Джехьон им благодари с кимване. - Но едно е сигурно. Ще ни продадат.
- Да ни продадат? - обърка се той, главата го болеше.
- Да. Всички тук не сме нищо повече от шепа добитък.
Джехьон знаеше отдавна за търгуването роби. Никога не бе подкрепял това, нито пък искаше да се сдобива с такива, но сега, виждайки лицата на всички тези хора, сърцето му се сви. Нима това се случваше в държавата му? Нима хора като него караха хора като тях да страдат, да робуват?
Зачуди се колко ли дни бе прекарал в онази пустош. Бегло си спомни, че валеше, когато бившите му другари изгориха къщата му, а когато дойде в съзнание, навън бе непоносимо топло. Къщата му... От нея едва ли бе останало нещо от купчина пепел. Опита да прогони тези мисли.
- Как се казваш? - попита то чернокожият и отново му попаде малката манерка с вода.
- Джехьон. Ами ти?
- Адо. Приятно ми е.
- И на мен, ако не се намирахме тук.
Мъжът се засмя.
- Разбирам те, приятел.
Следващите няколко минути преминаха в мълчание. От клетката се виждаше жаркото слънце, което отново беше напекло. Факта, че беше изключително топло и капки пот се стичаха по тялото на Джехьон изобщо не помагаше за раните му, които и без друго не бяха в много добро състояние. Но това беше последното нещо, което го притесняваше в момента. Имаше твърде много други проблеми, които тепърва предстояха и той нямаше представа как щеше да се справи.
- Имаш ли... - започна Джехьон, ала изведнъж гърлото му бе пресъхнало отново. След като отпи още една глътка вода, продължи. - Имаш ли някаква идея какво точно ще се случи с нас от тук нататък?
- Както вече казах, ще ни продадат. Съдейки по посоката, към която сме се запътили отиваме на запад. Ако трябва да съм честен, не знам дали това е добре или зле. - отговори Адо.
- Какво имаш предвид?
- На запад се намира града на императора. Сещаш се, Карнунт, най-богатия град, столицата, двореца. "Градът на мечтите" както някои му казват. Щом отиваме натам това може да означава две неща. Или ще ни изпратят като роби на императора, или ще се озовем в имението на някой богаташ от града, за да вършим черната му работа. - обясни му Адо.
- Кое е по-добре от двете? - попита Джехьон. Да, той беше чувал за столицата, Карнунт, но никога не беше ходил там. Войните, в които се беше борил бяха на изток, далеч от големите градове, богатствата и спокойния живот. Ако преди една година някой му беше казал, че има възможност да бъде роб на императора в самия Карнунт, Джехьон щеше да му се изсмее в лицето.
Въпреки че преди си беше мечтал да посети града, това в момента беше напълно различна ситуация. Жена му си беше заминала, синът му беше изчезнал. Вече нямаше семейство, нямаше я и гордостта от това да бъде изкусен боец. Сега щеше да бъде просто един жалък роб, чиято съдба дори не беше сигурна.
- Императора. - въздъхна новият му другар. - Колкото и да го ненавиждам и да не искам да си призная, да робуваме на него ще е много по-добрият вариант за нас. Ще имаме подслон и храна със сигурност. Ако отидем при някой търговец или заможник, вероятността да живеем в обора му с животните му и да гладуваме до припадък е много голяма.
- Защо ненавиждаш императора? - попита Джехьон. - Не ме разбирай погрешно, не е като да искам да му се кланям и да му служа, но никога не съм чувал лоши неща за него. Що за човек е?
- Не знам откъде идваш, но всички тук сме наясно колко точно този човек заслужава титлата си. Той е нищо повече от един жалък страхливец. Докато изпраща хората на война, той седи заключен в скъпоценния си замък, където не може да пострада по никакъв начин. Това е единственото нещо, което може да прави като хората. Да се крие. Дори не знае как да управлява, няма си и на идея какво се случва в държава ни. Хората умират от глад и жега, войниците ни потеглят към сигурна смърт на бойното поле, защото са млади, неопитни и малко на брой. Но нашия уважаван владетел си няма никаква представа за това. Семейството ми беше избито по негово нареждане, защото брат ми се беше върнал два дена по-рано от служба. Това показва колко точно справедлив и честен е този човек.
Джехьон беше стъписан. Там, откъдето идваше императора бе известен като почтен човек, който прави всичко възможно да опази хората си. Но може би факта, че беше толкова надалеч от тях, променяше нещата. Променяше вижданията на хората за него. Те не бяха в близост до столицата, съответно нямаше как да знаят какво наистина се случва там.
- Съжалявам. Никой не заслужава такава участ.
- Недей. - каза Адо. - Сигурен съм, че и на теб не ти е било лесно.
Останалата част от пътуването продължи в разговори за семейството и живота на Адо, преди да стане роб. Джехьон също му разказа за себе си, но по-голямата част от нещата запази в тайна засега. С Адо се разбираха, споделяха виждания за войната, държавата и семейството. Може би щяха да бъдат добри приятели, ако пазарът не ги разделеше. И двамата обаче знаеха, че шансът това да се случи е малък.
Точно затова, когато бяха продадени на императора заедно с още един мъж, на лицата им за пръв път, от наистина много дълго време се бяха появили малки усмивки.
﹏﹏﹏﹏﹏
Може да няма ъпдейти толкова често, но само искам да ви кажа, че сладурката много се старае, така че й дайте съпорт 💗 Надяваме се главата да ви хареса ~
🌙🌙🌙🌙🌙🌙🌙