Стоях на ръба на един небостъргач. Опитвах се да се отдалеча, но не можех. Краката ми бяха като залепнали. Гледах надолу и се ужасявах при гледката. Внезапен порив на вятъра ме разклати, следващият ме запрати отвъд ръба. Пищях. Сълзи се стичаха по лицето ми, дъхът ми сякаш бе спрял.
Падах към сигурна смърт и не можех да направя каквото и да е. Оставаха около три метра до сблъсъка, а аз се движех с бясна скорост.
Извиках силно и ...
Се събудих.
Изпищях силно и може би съм събудила половината хотел, но никой не дотича. Само Кийт се изправи в седнало положение и ме погледна сънено.
Лоцето ми бе влажно, а очите ми подпухнали.
- Хей! Кошмар ли сънува?
Кимнах, а той се отви и ме подкани с глава да ледна при него. Станах от леглото си, в началото несигурно, но веднага щом стъпих върху непокрития с килим под, се затичах и скочих до него.
Кийт се усмихна , зави ни и ме прегърна. Той бе толкова топъл. Опрях гръб в гърсите му, а той преметна ръката си през кръста ми. Тя хем беше тежка, хем ми беше приятно да усещам тази тежест. Почувствах се уютно и заспах.
***
На сутринта се събудих, но него го нямаше, а аз толкова много исках да е до мен... да ме погледне в очите, да ми се усмихне с онази негова сдържана и свенлива усмивка, която също така е толкова самоуверена и нежна и ... Опа! Май се отнесох! Извинете!
Та, ми сълта ми беше, че ако го видех да мисе усмихва щях да му призная, че всъщност го харесвам.
Но него го нямаше.
Станах. Огледах се, но не го видях никъде. Видях Ками да играе на " My Talking Angela" на телефона си.
- Добро утро! - поздравих я аз.
- Добро и на теб! - усмихна се Ками, но не вдигна глава от екрана. - Трябва да слизаме на закуска. Всички вече са долу.
- Добре, да вървим.
Слязохме долу, като преди това се облякох една блуза с дълъг ръкав и черни кожени панталони.
В трапезарията всички вече се хранеха. След като си взех една чиния пълна с мини-палачинки, се огледах за места. Забелязах едно до момиче от "в" клас, което не понасях, и едно през две места от Кийт. Решено беше!
Запътих се към Кийт. Но когато минавах покрай него лекичко блъснах стола му, защото се опитвах да опазя закуската си. Той обаче, го прие не така както очаквах. Изправи се за секунди и преди да се усетя, той изсипваше чашата си с ягодов шейк върху мен. Изпищях.
Той ме гледаше, но в погледа му не виждах и грам състадание или вина.
Всички ме гледаха. Ако някой беше на моето място до сега да се е разциврил. Не че аз едвам не сдържах сълзите си, де... Но нямаше да плача, защото тъгата бе заместена от друго чувства. Гняв!
- Какво , по дяволите, правиш?! - извиках в лицето му аз.
Кийт ме гледаше, а самодоволна усмивка се бе показала на лицето му.
Нищо не схващах. До сега цялата зала бе притихнала в очакване на нещо, но изведнъж започнаха да се хилят.
Единственото, което бе в главата ми сега, повтарящ се епизод на нагло усмихващия се Кийт!
В следващия момент се осъзнах. Всички се смееха на мен! Та нали аз бях тази окъпана в ягодов шейк! На кой друг можеха да се смеят?!
Не можех да остана там повече.
Завъртях се и избягах. Преди да се усетя вече бях извън хотела и тичах към античната крепост, която бе само на 5 минути път.
Покатерих се на върха на полу-срутения зид, а сълзите ми се стичаха свободно.
Отекна гръм. Небето потъмня. Заваля като из ведро, но на мен не ми пукаше. Исках да остана сама с мислите си. На всяко изречение се проклинах за това, че се подлъгах от думите на омези тъпанари Иво и Марк! Кйт бил ме обичал! Да бе да! Каква съм глупачка!
Позволих му да ми влезе под кожата и да ме унижи пред цялото училище! Как можах!
Знаех, че има нещо гнило, но не се досетих по-рано! Не е честно! Все аз страдам!
Изпвавих се, защото дъждът вече бе спрял и нямаше какво да заглушава риданията ми. Бях мокра до кости и започнах да треперя.
Тръгнах да слизам по зида, но бе хлъзгаво от дъжда...
Следваше стръмно стъпало, образувало се при падането на стената. Стъпих ан камъка и се подхлъзнах. Глезенът ми се огъна и аз се строполих на земята с вик от болка.
Погледнах глезена си. Беше се подул и бе огънат под невъзможен ъгъл.
Притесних се. Но си спомних, че имам телефон някъде в прогизналите ми панталони. Извадих го от предния си джоб и набрах номера на Клери. Щом вдигна, аз я прекъснах:
- Клери, моля те! - проплаках през зъби, защото болката бе твърде силна. - Ела при руините до главния път! Побързай!
- Чакай! Чакай! - попита с недоумение Клери. - Какво е станало...
Аз не си направих труда да й отговоря. Просто затворих.
след около десет минути мъка и ридания тя се появи. Когато ме видя паднала на земята, с глезен, приличащ на огънат макарон, направо се стъписа. - О, Боже , мой! Какво се е случило, Кат?
- Нищо. - стиснах зъби аз. - А сега, ако не възразяваш, ми помогни!
Тя отказа да ме премести, затова се обади на класната ни, която пък доведе лекар.
Щом мъжът ме видя, лицето му се изкриви, а после ми помогна да се кача в носилката.
Занесоха ме в хотела, като минахме през главния вход и този на басейна. Там, само по хавлии, стояха Кийт и Иво.
Очите и на двамата се разшириха като ме видяха, но никой не помръдна от мястото си, защото им дадох знак с ръка да не се приближават.
В лекарския кабинет докторът ме сложи на леглото и накара всички да излязат.
- Може малко да боли, Кат, но трябва да наместя костта преди да те гипсирам. - каза любезно мъжът.
Аз кимнах, като знаех какво ще последва...
Лекарят сложи ръце на глезена и за да разведри обстановката, се представи:
- Аз съм доктор Симеонов.
И извъртя рязко крака ми.
Пареща болка ме прониза и извиках толкова силно, че сигурно и в София ме чуха!