Дъщеря на мафиот

17 глава

***

-Счупи ми костта, жено.

Ядох сладки и го гледах как си държи лед на ръката.

-Нищо ти няма. Осем години по боксовите рингове не си ли очупи кости!? Сетила се Мара по гъза да се побара!

19 години по-късно

-Никита! Ще ви убия!

Разкрещях се към сина си и дръпнах завивката, върху която двамата с Александър лежаха. Отдръпнах се назад, за да не паднат върху краката ми.

-Ооо, Гръмотевице! Добро утро и на теб.

-Хич не ме грамосвай-мамосвай, Александре! Ставайте и двамата.

Взех една кана с вода и излях съдържанието й върху тях. Оставих я на земята и излязох от стаята. Тръгнах по коридора и щом минех покрай вратите на децата, удрях с юмрук, за да ги събудя.

Къде се мотаят!? Четири сутринта е, а те още спят ли спят сигурно. Слязох в кухнята, където открих Роксана, която пиеше кафе.

-Поне ти си будна, дъще. Къде са сестрите ти?

-Ева се облича, а Дениза излезе в градината. Има поръчка за корица и я довършва.

-Слава на Бога. А Мелиса?

-В банята е.

-Супер! Останаха само братята ти и...

-Тук сме, мамо, тук сме.

Тропота от три чифта мъжки обувки погали слуха ми.

-Добре. Остана само Мелиса. Отивам да я видя.

Ракетно се изстрелях от кухнята и тичайки тръгнах към стаята й. 17 години, още три деца, брак с човека, от който избягах преди 25 години, много сълзи и много изтекла вода. Животът ми беше коренно различен. С четири дъщери, двама сина и дано скоро – внуче! На 50 години съм! Време ми е вече.

-Мелиса?

Вратата на банята се отвори, а от там излезе тя. Усмивката не слизаше от лицето й никога.

Истината бе, че тялото й лицето й бяха точно като тези на Мелиса, майката на Росен. Поне според неговите спомени и разкази, които сме чували.

-Готова ли си, миличка?

-Само да си вържа косата и идвам.

Кимнах и тръгвах към вратата, но гласът й ме спря.

-Има ли нещо, миличка?