Измих и последния брой кални ръчички, след което ги избърсах, а Ева тръгна към кухнята.
-Мамо, може ли да те попитам нещо?
Гласът на Дениза ме застигна по път към кухнята. Спрях и я погледнах.
-Ако е редовният въпрос, знаеш. Отговор няма да получиш.
-Но, мамо...
Роксана се запъти да каква нещо, но щом срещна гневният ми поглед, сведе поглед към таблета си и продължи да рисува.
Знаех, че бях строга към тях, но ги исках корави. Да издържат сами на ударите, които живота нанася. Да не са като мен.
Въздъхнах и в един миг и трите ме погледнаха, а очите им заблестяха като коледни лампички.
Като тези до тях, с които сега е украсена елхата. Осма поредна година аз ги вдигам, за да закачат вълна на елхата.
-Я да видим сега... какво сте нарисували?
Седнах до Роксана и надникнах към графичния й таблет. Момиче с черна, къдрава коса.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Ева рисуваше също момиче, но то беше с цветя пред лицето.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Когато стигнах до Дениза се загледах в рисунката й и нещо ме жегна. Беше изобразила тяло. Черно, но някъде с бели линии. Точно като онази стара и измачкана снимка, която от години държах в шкафа си.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
-Дени, какво е...
Бях прекъсната от нечии удари по вратата. Момичетата започнаха да се оглеждат насам-натам, търсейки източника, но нямаше нужда. Вратата беше източника.
Двете Кане Корсота се изправиха и със заплашителна крачка тръгнаха към вратата, душейки въздуха. Неро, или чернилката, както го наричаме, се наведе и подуши пода, докато Артемида стоеше отстрани.
-Разкарай псетата си от тук и отвори!
Подскочих на мястото си и се изправих. Ах, татко! Защо ти се доверих и ти казах?
Усещате ли как бавно вървим към финала? О, да! Аз да!
