Bad disares- Лоши желания

1

- И до живот ще скърбим за обичания ни, баща, съпруг, роднина и най-вече- приятел. Благодаря Ви! - със сълзи на очи майка ми завърши прощалното си писмо на погребението на баща ми. Така е, всички скърбяхме, че го изгубихме, но, като че ли болката на майка ми бе най- голяма. И я разбирам, баща ми бе един прекрасен човек и далеч не заслужаваше да загуби живота си по този ужасен начин. Но явно така е било писано. Повтарям си това от момента, в който докторите ни съобщиха новината. Никой от нас не влезе да види тялото му, защото болката би ни смачкала в първия момент, в който го зърнем, мъртъв и лежащ в студената морга.

Погребението свърши бързо, а аз все повече разбирах какво е да се усмихваш фалшиво на хора, изразяващи ти съболезнованията си, без дори да се опитват да скрият задоволството си, че след смъртта на татко, сме принудени да си заминем от Италия, от селото, в което бях израснала, само заради новата работа на майка ми , намираща се на другият край на света.

                                                          МЕСЕЦ ПО- КЪСНО

- Марция- обърна се към мен майка ми Джиана- опакова ли си всички дрехи?

- Да, но не мога да кажа същото за Миа и Амара, разхвърляли са цялата ми стая.- отвърнах.

- Еййй, Марция, голяма си порта!- каза сестра ми Миа, а братовчедка ми Амара ме замери с някъкъв потник.

- Порта, е друга дума за честен човек! - засмях се аз.

Отидох в кухнята и забелязах майка ми да се опитва нервно да натъпче една от чантите в багажника на колата. Помогнах й. Загледах се в красивото й, уморено от тъга и плач лице.

- Мамо , последното нещо, което искам е да те виждам такава. Ще минем през това заедно.- успокоих я и я прегърнах. 

- Надявам се това местене да се отрази добре на всички!- каза тя. Е и аз се надявах, но от части или като цяло не исках да напускам Италия.... Тя е мой роден дом и просто не мога да си представя живота без нея. Без топлото време,без приятелите си, без малката ми къща и зеленият й двор...... Единственият път в който съм била в Америка бях на 10 и не ми хареса, студът, дъждовете,претъпканите улици и големите градове... И след 12 години, мнението ми си е все още същото... Предполагам ще свикна с това....трябва да свикна с това. Трябва да си намеря работа, защото завършвам....или по- скоро напускам колежа във Флоренция с по- ранно дипломиране. Ъгх, мразя дори мисълта, че трябва да говоря английски и почти напълно да забравя за италианския....Мразя мисълта,че си тръгвам.