На крилете на пеперудата

Последният надслов

Денят за равносметка дойде,
а аз съм все така с празни ръце.
Сърцето плаче с невидими струни,
откъснати от небесните музи.
Пропадаме от мечтаните висини,
бродим сред кошмарни низини.

Пътят винаги бил е тежък, зноен,
изпълнен с блян непристоен.
Но пътят трябва да бъде извърян.
докато кръвта в жилите лудува,
а сърцето не ще да кротува.
Дорде душата не спре да пирува.

Нека да вкусим от Никифоровата чаша,
да грабим от живота с наслада.
Да пием за всеки погром и възход,
да не скланяме глава пред поредния погром.
Но съдбата друго ни е отредила,
места в Ада ни е уредила.

Затова светлината е помен далечен,
просто музика, надслов прочетен.
Редовете са размити отблясъци на друг живот,
заключен в метален ковчег със златен обков.
Слова шептим, на това сме научени,
но пак си оставаме чужденци обречени.

Земята е нашият нов затвор,
няма го онзи необятен простор.
Няма къде да летим и да се реем,
душата няма смелост да запее.
Гледаме все една и съща сцена на раздор,
знаем, че отгоре ни наблюдава осъдителен взор.

Но накъде да отидем след внезапната промяна?
Защо трябва да носим тази нескончаема премяна?
Защо Бог иска да ни превърне в жалки копия,
които да свирят една и съща мелодия?
Обширните равнини са пълни с кости и смърт,
няма ги небесата с причудливия си звън.

Затова ще седнем на черната трева,
ще погледнем белите небеса,
ще въздъхнем със стон измъчен
и отново ще се окажем в плен злокобен.
Ще знаем, че копнежите ни изоставиха
и че на произвола на съдбата ни оставиха.