Разумно бягство

36 0 0
                                    

Една вечер отивах на домашно парти в дома на мой приятел. Беше вече десет и половина вечерта, доста късно за един такъв празник, който предполагаше вдигане на шум и създаване ядове на съседите.
Беше зимна вечер и пътната настилка бе побеляла от навалялия сняг. Нямаше вятър, а температурата бе малко над нулата, което правеше времето приятно. Снеговалежът бе спрял, а за образуване на лед по пътищата бе рано да се мисли.
С бавни стъпки, оставящи следи от подметките ми по снега, аз стигнах пред блока, в който се намираше мястото на тазвечерния купон. Вдясно от мен, на паркинга, който се намираше точно срещу най – тясната стена на блока, стояха пет момчета. Явно си говореха нещо, но не знаех дали то бе свързано с партито и дали бяха поканени на него. Разликата им в годините бе видима. Бих казал, че възрастта им беше от десет до петнадесет години. Минах покрай стената на блока, за да завия зад ъгъла, зад който се намираше входа, в който трябваше да влезна. Докато вървях натам, изведнъж, от посоката на момчетата, към мен полетя една едра зелена ябълка. Тя се удари в мазилката на стената на половин метър пред мен. Това ме стресна и аз се обърнах с лице към хулиганите. Те се смееха. Тогава аз се наведох, взех ябълката и демонстративно, с повече сила, я хвърлих в посоката зад мен. Онези вероятно не очакваха това, защото след тази сцена те тръгнаха към мен. Още преди да ме доближат, аз им заговорих:
- Хей, момчета, така ли се предлага почерпка?
- Абе на теб нещо устата ти знае много, а? – заядливо ме запита единият, който ми се стори най – големият от групата.
- Вижте какво, не ви познавам и нямам нищо против вас, приятна вечер ви желая – рекох и им обърнах гръб, за да продължа по пътя си.
Направих три или четири крачки, преди да усетя как по гърба ми се стовари някакъв твърд и плосък предмет. Заболя ме, но не колкото онези зад мен вероятно очакваха. Обърнах се и видях същото момче да държи летва в ръцете си и тъкмо замахваше за втория си удар към мен. Аз успях да отскоча назад навреме и избегнах удара, след което с бърза крачка доближих врага и му нанесох ритник в левия хълбок, докато той се готвеше за трето замахване. Загуби равновесие и падна в снега.
- Престани, предупреждавам те – казах му, докато той ставаше от земята.
Останалите четирима се доближиха бавно и страхливо към мен.
- Вас също – обърнах се и към тях.
Двамата най- малки спряха, а останалите отидоха до пострадалия си другар. Последният се разяри и затича към мен с вдигната летва, готов да нанесе удар по мен. Преди да стигне до мен, аз се хвърлих срещу него и надолу към краката му. Чух как нещо изпука, докато нападателят ми за втори път в рамките на минута се срещаше със земята. Претърколи се и зави от болка, като се държеше за краката. Аз реших да не го щадя и взех падналата от ръцете му летва. Ударих го силно по дясното слепоочие и той падна, като опръска снега под него с кръвта си. Приятелите му зяпнаха и останаха вцепенени, а аз се възползвах от момента и реших да бягам. Не знаех дали бях убил малкия гамен, но изпитвах силна нужда да избягам от това място.
Направих сериозна грешка като побягнах във входа, към който преди малко във весело настроение вървях. Позвънях на звънеца на домофона при входната врата и нетърпеливо и нервно зачаках да ми отворят. „ Хайде, по – бързо!", полугласно си говорих. Поглеждах към ъгъла, откъдето очаквах всеки миг да се зададат другите четирима. В случай на сбиване, нямаше да мога да се справя с всички, въпреки че бях доста по – голям от тях. Започвах да изпитвам страх и да се усещам като преследвана жертва. Мислено се смъмрих, че се страхувам от хлапета, но и знаех колко опасни можеха да бъдат едни пубертети.
Най – сетне чух спасителното избръмчаване на бравата на входната врата, която в момента ми отключваха чрез домофона от апартамента горе. Бързо отворих и се уверих, че съм затворил след себе си вратата плътно. След това се втурнах по стълбите към асансьора на първия етаж.
За мое съжаление кабината не бе долу при мен. Над асансьорната врата светеше лампичката с цифрата четири. Значи щях да имам време. Натиснах копчето и зачаках.
В този момент забелязах как пред стъклото на входната врата се спряха четирите момчета.
Трети етаж.
Едно от тях започна да натиска звънците за домофоните безразборно.
Втори етаж.
Чух бръмченето на бравата и изщракването на езичето й, когато вандалите отвориха вратата.
Кабината спря пред мен и аз панически отворих вратата и я дръпнах към мен от вътрешната страна, за да се затвори по – бързо. Чувах как преследвачите ми тичат по стълбите към асансьора. Аз бясно натисках копчето за последния, осми етаж, и може би разполагах само със секунда или две, преди онези да хванат и задържат вратата от другата страна и да спечелят играта. С огромно облекчение си отдъхнах, когато кабината се понесе нагоре и етажите се занизаха пред погледа ми. Идеята ми за бягство се състоеше в това да надхитря децата чрез асансьора, като ги подмамя да се качат по стълбите до последния етаж, след което аз щях да натисна копчето за първия етаж и да напусна входа изпод носа им.
Имах съмнението, че този план щеше да е успешен, защото младежите биха могли да изминават с тичане по стълбите етажите по – бързо, отколкото аз с асансьора. Все пак реших да пробвам, преди да предприема някакви отчаяни действия за спасение.
Мислите ми често се отклоняваха и към момчето, което бях ударил по главата и което сигурно все още лежеше навън.
Дали го бях убил? Усещах тежестта на наказателната отговорност, която носех, въпреки че деянието ми бе продиктувано от самозащита. И дори и да се измъкнех невредим от преследвачите си, едва ли щях да избегна проблемите, свързани с полицейските органи.
Стигнах осмия етаж. Допусках, че момчетата щяха да се сетят, че ще спра най – горе. Тук бях предсказуем, но това бе най – доброто, което можех да измисля за краткото време, в което можех да обмислям ситуацията и то под засилен стрес.
Чух как забързани стъпки на няколко души от етажите под мен се приближават. Застанах в края на парапета на стълбището и погледнах към процепите на парапетите от долните етажи. Така можах да видя движещите се тела на изкачващите се към мен. Не различавах лицата им, но бях сигурен кои са.
Когато стигнаха до шестия етаж, аз влезнах обратно в кабината и притворих вратата. И пак зачаках. Щом започнаха да катерят стълбите от седмия към осмия етаж, аз затворих и натиснах най – долното копче. Връщах се обратно към първия етаж. Докато се спусках с асансьора, чувах гласовете и виковете на момчетата. На петия етаж, през матираното стъкло, видях неясните очертания на нечии глави, които се притискаха към стъклото на асансьорната врата на етажа. Това може би бяха по – малките от групичката или пък неприятелската бройка се беше вече увеличила. Явно се опитваха да видят какво се случва при мен. Аз не исках да бъда забелязан и се свих приклекнал на пода. Знаех, че е безсмислено и че от тяхната страна те също ме виждат като размазан силует, но така сякаш щяха да ме виждат за по – кратко време, щом заемах по – малко пространство.
Стигнах втория етаж, когато чух други гласове, идващи от етажа под мен. Как бе възможно това? Нали бяха само четирима? За толкова малко време се бяха увеличили сякаш тройно.
Натиснах копчето за спиране на асансьора, за да не попадна в ръцете на врага долу и отново натиснах най – горния бутон. Отново се движех нагоре, като вече не знаех на кой етаж колко човека има. Реших да спра на петия етаж и натиснах стопиращото копче. Отворих вратата и не видях никого в коридора. Знаех, че не можех да намеря изход оттук, а само да привлека рибата, отново за да отложа с малко време хващането ми. Трябваше да си осигуря достатъчно време, за да избягам или през входната врата, или през покрива, но за втория вариант нямаше как да зная дали щях да се озова пред заключен люк или не. Затова като фаворит за изход си оставаше главния вход.
Не след дълго чух как и над мен и под мен, по стълбите затрополяха множество стъпки и аз отново натиснах копчето за първия етаж, надявайки се, че всички са тръгнали нанякъде и не бяха оставили хора на постове. На втория етаж отново натиснах стопа, защото пак долових нечии гласове под мен. Същите тези от първия етаж натиснаха копчето при тях и аз потеглих надолу, но слезнах само с още няколко сантиметра, защото веднага започнах да натискам непрестанно и с бърза скорост стоп – бутона. От своя страна и онези на около метър под мен, които не виждах, също натискаха непрестанно копчето и от това едновременно блокиране и викане на асансьора се получаваше странен и плашещ ме звук:
- Чукхкрах, чукхкрах, чукхкрах, чукхкрах!
Страхувах се, че по този начин можеше да стане повреда и кабината да полети надолу или просто да заседна, без да мога да излезна от асансьора без помощта на техник.
- Чукхкрах, чукхкрах, чукхкрах, чукхкрах!
Сърцето ми биеше лудо и пръстите ми трепереха от страх и вълнение. Мислех да не спирам да натискам стопа, докато този звук не престане, след което отново щях да потегля към осмия етаж, за да си опитам късмета с люка към покрива.
Цялата тази борба с копчетата продължи около минута, прекалено дълго за някой в моето положение. По – изнервена минута от тази не бях изживявал никога досега в живота си.
Тъкмо се мислех вече за обречен, когато чух как някаква врата се отваря и след миг се разнесе глас на възрастна жена:
- Какво правите с асансьора, серсеми такива?
Последва тишина за няколко секунди. След това старицата започна да крещи и да издава странни звуци, по които си личеше, че страда. Чуха се няколко тъпи удара и всичко отново потъна в тишина. С появата на жената преследвачите ми бяха забравили за копчето и аз имах възможност да се измъкна.
Най – сетне започнах отново да се изкачвам, след като натиснах копчето с осмицата. На третия етаж един момчешки глас извика:
- Пак нагоре, бързо!
И пак тичащи крака. Надявах се, че изкачването им щеше да е по – бавно, тъй като бе и по – трудоемко. Така или иначе, щом кабината спря на последния етаж и аз отворих вратата, заварих коридора тъмен и празен. Осветлението бе изгаснало – то бе от онези автоматично спиращите след определен период от време и аз очаквах всеки момент някой от етажите да натисне ключа за лампите. Това обаче не се случи през цялото време на остатъка от престоя ми в този вход.
На няколко пъти се бях запитал дали присъстващите на купона също не бяха взели участие в преследването ми. Нямаше как да разбера, а и не давах пет пари за това. Исках само да се озова отново навън.
С тихи стъпки напуснах кабината и се насочих към стълбата с люка за покрива, която се намираше съвсем близо до вратата на един от апартаментите. Чувах приближаващите се стъпки, но имах поне два етажа време да се изкача. Погледнах в горния край на стълбата и се зарадвах, че не видях катинар. Хванах се с ръце за металните пръчки, представляващи стъпалата и се закатерих бързо. Бяха общо десет такива стъпала и щом се изкачих достатъчно близо до люка, аз го избутах с две ръце нагоре. Не беше особено тежък и имах късмет, че се оказа отключен. Когато железният правоъгълник откри дупката над мен и се подпря на някаква повърхност, аз се заех да изкача оставащите стъпала, след което щях да изчезна в мрака горе.
Тъкмо се бях хванал за бетонния под на тавана и прехвърлях единия си крак от стълбата, когато усетих как нечия ръка ме сграбчи за обувката и я задърпа надолу.
- Убиец! Ела тук! Сега ще те подредим!
Момчешките викове отекнаха с ехо в коридора и аз дочух как и други затичани по стълбището хора наближаваха. Беше въпрос на секунди да ме хванат и издърпат долу. Вероятно щяха да ме оставят да падна от горе и да се пребия в подножието на стълбата. Страхът от това ми даде допълнителен стимул за действие. Тогава със свободния си крак аз стъпих обратно на стълбата, за да имам опора и ритнах в лицето момчето, на което не му бе хрумнало опасната идея да хване с по една ръка краката ми и да увисне на тях във въздуха. В резултат на удара, то пусна крака ми и полетя надолу. Приземи се отчасти на ръце, отчасти по лице. Чу се силен плясък и вик на нетърпима болка озвучи коридора:
- Ау – ау – ау – ау!
Качих се горе и затворих люка. Огледах се и можах единствено да видя онова, което ми и трябваше – изходът към покрива, през който влизаше светлината от уличните светлини. Това беше една много тясна и ниска врата, сякаш правена за джуджета, но през която все пак успях да мина. Побягнах наляво, към изхода към покрива на предпоследния вход. Бяха общо четири входа и мислех, че ще е най – добре, ако пропусна втория и последния, които щяха да първи да попаднат в погледите на враговете ми.
Влезнах в навеса на предпоследния вход през също толкова малка врата и отворих люка към входа. Слезнах по стълбата и без да помислям повече за асансьори, затичах надолу по стълбището.
Така се измъкнах.

28.04.2019г.

Разумно бягствоWhere stories live. Discover now