Брулени хълмове

Тридесет и втора глава

1802. През септември тази година бях поканен да опустоша полето на един приятел в Северна Англия и на път за неговото жилище неочаквано се озовах на петнадесет мили от Гимъртън. Конярят на един хан край пътя държеше кофа вода, за да освежи конете ми, когато край нас мина каруца с много зелен, току-що ожънат овес, и той забеляза:

— Това е от Гимъртън! Те са винаги три седмици по-назад от другите с жътвата.

— Гимъртън! — повторих аз. Вече съвсем смътно си спомнях за пребиваването си по онези места. — А, зная го! Колко далече е оттук?

— Трябва да има четиринадесет мили през хълмовете и пътят е много лош — отговори конярят.

Облада ме внезапно желание да посетя „Тръшкрос Грейндж". Беше едва пладне и ми дойде на ума, че няма защо да не прекарам нощта под собствен покрив вместо в някой хан. Освен това нищо не ми струваше да отделя един ден за уреждане сметките с моя хазаин и тъй да си спестя едно повторно идване тук. След като си починахме малко, наредих на слугата си да разпита за пътя към селото и макар и да уморихме много конете, успяхме да минем разстоянието за около три часа.

Оставих слугата в селото и продължих по долината сам. Сивата черквица изглеждаше по-сива, а усамотеното гробище — още по-усамотено. Забелязах една овца да скубе ниската трева по гробовете. Времето беше топло и приятно — твърде топло за пътуване, но горещината не ми пречеше да се наслаждавам на възхитителната природа и на небето. Да бях я видял около август, сигурен съм, че бих се изкушил да пропилея цял месец в тия уединени места. През зимата няма нищо по-тъжно, а през лятото нищо по-божествено от тези клисури, обградени от хълмове, и тези стръмни, ярко очертани ридове, обрасли с изтравниче.

Стигнах в „Тръшкрос Грейндж", преди да залезе слънцето, и почуках да ми отворят, обаче семейството се бе оттеглило в задните помещения, което заключих по тънкия син пушек, който се виеше от кухненския комин, и никой не ме чу. Влязох в двора. На входа седеше девет или десетгодишно момиченце и плетеше, а на стъпалата една старица замислено пушеше лула.

— У дома ли е госпожа Дийн? — запитах аз старата жена.

— Госпожа Дийн? Не! — отговори тя. — Тя не живее тука. Тя живее горе, в „Брулени хълмове".

— Вие ли сте икономката? — продължих аз.

— Да, аз гледам къщата — отвърна старицата.