Брулени хълмове

Двадесет и седма глава

„Изминаха седем дена и здравословното състояние на Едгар Линтон с всеки ден се влошаваше. Настъпилото през прежните месеци влошаване бе нищо в сравнение със сегашното му бързо отпадане. Щеше ни се още да заблуждаваме Катрин, но бързият й ум отказваше да я залъгва. Тя долавяше истината, не говореше за нея и се разяждаше от мисълта за тая страшна вероятност, която прерастваше постепенно в пълна увереност. Когато дойде четвъртъкът, сърцето не й даваше да отвори дума за предстоящата езда. Вместо нея аз споменах за това и получих разрешение насила да я изведа на чист въздух, защото библиотеката, в която баща й прекарваше само една малка част от деня — няколко часа, през които можеше да седи на стол, и стаята му вече представляваха целият свят за нея. Свидеше й се всяка минутка, която я откъсваше от грижите й край леглото на болника или не й позволяваше да седи край него. Лицето й стана бледо от скръб и бдение и господарят охотно я изпрати навън, като се ласкаеше от мисълта, че това би внесло една приятна промяна в обстановката и средата, в която се движеше тя. Той намираше утеха в надеждата, че сега тя не би останала напълно самотна след неговата смърт.

Беше си втълпил, както долавях от няколко негови случайни забележки, че външната прилика между него и племенника му се разпростира и върху ума и характера на последния, защото писмата на Линтон не съдържаха почти никакви указания за недостатъците на неговия нрав. Аз отбягвах да поправя заблуждението му поради извинима слабост, като се питах дали има смисъл да тревожа последните му часове със сведения, които той не можеше да оползотвори и с които нямаше възможност да се съобразява.

Отложихме разходката за след пладне — един златист августовски следобед, когато всеки полъх от хълмовете бе тъй животворен, щото едва ли не съживяваше всеки, който вдишваше тоя въздух, дори и да е умиращ. Лицето на Катрин приличаше досущ на околната природа — сенки и слънце преминаваха по него в бърза надпревара; но сенките се задържаха по-дълго, а слънцето бе по-преходно и нещастното й сърчице се укоряваше дори и за тия краткотрайни мигове, в които то забравяше грижите си.

Видяхме Линтон да ни очаква на същото място, което бе избрал и прежния път. Младата ми господарка слезе от коня и ми каза, че възнамерявала да постои много малко при него, тъй че щяло да бъде по-добре да не слизам от коня и да държа нейното пони. Аз обаче слязох. Не исках да рискувам нито за минута да изгубя от поглед повереницата си и затова двете възлязохме заедно по тревистия хълм. Тоя път младият Хийтклиф ни посрещна с по-голямо въодушевление, но то не се дължеше на добро настроение, нито даже на радост, а приличаше повече на страх.