Брулени хълмове

Двадесет и шеста глава

„Лятото вече преваляше, когато Едгар неохотно отстъпи пред молбите им, и ние с Катрин поехме за първи път на коне, да срещнем нейния братовчед. Беше задушен, зноен и облачен ден, но небето бе твърде мъгляво и прошарено, за да ни заплашва дъжд. Уговорено беше да се срещнем при крайпътния камък на кръстопътя. Когато обаче пристигнахме там, едно малко овчарче, изпратено нарочно, ни посрещна с думите:

— Младият господин Линтон е ей там, отвъд хълмовете, и ще ви бъде много задължен, ако отидете още малко нататък.

— Значи, господин Линтон е забравил първото предписание на вуйчо си — забелязах аз. — Той ни заръча да не излизаме извън земите на «Тръшкрос Грейндж», а ето че трябва веднага да минем отвъд!

— Стигнем ли до него — подзе събеседницата ми, — веднага ще обърнем конете. Разходката ни ще бъде към дома.

Когато стигнахме до него, а това бе едва на четвърт миля от вратата на къщата му, ние видяхме, че той не е дошъл на кон. Трябваше да слезем и да оставим нашите коне да пасат. Той ни чакаше полегнал в тревата и не стана на крака, докато не дойдохме на няколко метра от него, но ходеше тъй неустойчиво и изглеждаше толкова бледен, че аз начаса възкликнах:

— Господин Хийтклиф, та вие съвсем не сте в състояние да се поразходите за удоволствие тая заран. Никак не изглеждате добре!

Катрин го изгледа скръбно и изненадано. Радостното възклицание, което напираше върху устните й, се превърна в тревожен вик, а вместо да изрази радостта си за дълго отлаганата среща, тя го обсипа с тревожни въпроси дали не се чувствува по-зле от обикновено.

— Не, добре съм... по-добре съм! — задъхано отвърна той, треперейки и задържайки ръката й, сякаш се нуждаеше от нейната опора, докато големите му сини очи зашариха плахо по нея. Те гледаха измъчено и изплашено из хлътналите им орбити, без следа от някогашния им израз на нега и копнеж.

— Значи, си бил по-зле — упорствуваше братовчедка му, — сега изглеждаш по-зле, отколкото при последното ни свиждане. Поотслабнал си и...

— Уморен съм — бързо я прекъсна той. — Много е горещо, за да се разхождаме. Нека поседим тука. Пък и често ми призлява заран. Татко казва, че много бързо израствам.

Катрин не остана напълно доволна от обяснението, но седна, а той полегна край нея.