Брулени хълмове

Двадесет и втора глава

— Не се тревожа за нищо на света освен за болестта на татко — отвърна събеседницата ми. — Всичко друго ми е безразлично в сравнение с него. И докато съм с ума си, няма никога, никога да сторя нещо или да кажа и дума, която би могла да го разтревожи. Обичам го повече от себе си, Елен, и разбирам това от следното: всяка нощ се моля да го надживея, защото по-скоро съм съгласна аз да страдам, отколкото той. Това показва, че го обичам повече от себе си.

— Хубави думи! — рекох в отговор. — Но те трябва да бъдат доказани с дела. А когато той се поправи, гледайте да не забравяте обещанията, дадени в минута на страх.

Докато водехме тоя разговор, бяхме стигнали до една врата, която извежда на пътя. Като я видя, госпожицата пак се развесели, покатери се по нея и седна на горния край на стената, после протегна ръка, за да набере малко шипки, аленеещи по най-връхните клонки на шипковите храсти, които хвърляха сянка върху стената отвъд пътя. Плодовете по ниските клони, бяха изчезнали и само птичките можеха да достигнат по-горните: само госпожица Катрин ги достигаше, кацнала високо на вратата. Шапката й падна, докато тя се протягаше, за да откъсне тия шипки, и понеже вратата беше заключена, тя предложи да пролази надолу по стената и да си я вземе. Рекох й да внимава, за да не падне, и тя чевръсто се спусна надолу, но връщането назад не се оказа толкова лесна работа. Камъните бяха гладки и грижливо споени, а шипковите храсти и поникналите тук-там къпини не можеха да й помогнат при изкачването. Глупаво беше от моя страна да не помисля за това, докато не я чух да се смее и да казва:

— Елен, ще трябва да отидеш за ключа, иначе би трябвало да изтичам до къщичката на пазача. Не мога да се покатеря по отсамната страна на тая крепост.

— Стойте на мястото си — отвърнах аз. — Връзката с ключовете е в джоба ми. Може би ще мога да отворя вратата; но ако не мога, ще отида.

Кати се забавляваше да подскача насам-натам, докато аз опитвах един подир друг всички по-големи ключове. Опитах и последния, но никой не можеше да стане. Тогава повторно я посъветвах да стои на това място и вече се канех да се запътя колкото се може по-бързо към къщи, но се спрях, като дочух някакъв звук, който се приближаваше към нас. Това бе тракането на конски копита. Кати престана да подскача, а след миг и конят спря.

— Кой иде? — запитах тихо.

— Елен, я виж дали не можеш да отвориш вратата — прошепна в отговор разтревожената ми другарка.