Брулени хълмове

Двадесет и втора глава

— Погледнете ей там, госпожице! — казах с въодушевление и посочих една дупка, образувала се в коренищата на едно извито дърво. — Зимата още не е дошла тук. Ей там горе има малко цветче — последното напъпило стръкче от синчеца, който пъплеше по тия торфени тераси през юли и сякаш ги покриваше с лилава мъгла. Ще се покатерите ли дотам, за да го откъснете и покажете на татко ви?

Кати дълго се взираше в самото цвете, което потръпваше в скривалището си, и накрая отвърна:

— Не, няма да го откъсна. Но то има тъжен вид, нали, Елен?

— Да — рекох, — то изглежда почти тъй изпито и посърнало като вас самата. В бузите ви сякаш няма кръв. Хайде да се хванем за ръце и да потичаме. Толкова сте отслабнали, че май ще мога да тичам с вас, без да изостана.

— Не — отвърна тя и продължи да върви нататък, спирайки се от време на време да разглежда ивица мъх или туфа пожълтяла трева, или някоя гъба, чийто светложълт цвят се открояваше ясно върху купищата кафяви листа, а понякога вдигаше ръка към извърнатото си лице.

— Катрин, мила, защо плачете? — запитах я, после се приближих и я прегърнах през раменете. — Не бива да плачете затова, че татко ви е настинал. Бъдете благодарна, че не е нещо по-лошо.

Тя вече не се опитваше да сдържа сълзите си и захълца от ридание.

— Ах, то ще излезе нещо по-лошо! — рече тя. — А какво ще правя, когато вие двамата с татко си отидете и аз остана сама? Не мога да забравя думите ти, Елен — те все още кънтят в ушите ми. Колко ще се промени животът, колко мрачен ще бъде светът, когато татко и ти умрете!

— Не се знае дали няма да умрете преди нас — отвърнах аз. — Човек не бива да очаква лошото. Нека се надяваме, че ще минат дълги години, преди да умре някой от нас. Господарят е млад, а аз съм здрава и имам едва четиридесет и пет години. Майка ми живя до осемдесет и остана читава до края. А да речем, че господин Линтон доживее до шестдесет, това са повече години, отколкото мислите, госпожице. Не е ли глупаво да скърбиш за някакво нещастие цели двадесет години, преди то да дойде?

— Но леля Изабела беше по-млада от татко — забеляза тя и вдигна очи със слабата надежда да чуе още някоя утешителна дума.

— Леля ви Изабела нямаше двамина като мен и вас да се грижат за нея — отвърнах аз. — Тя не беше тъй щастлива като господаря и, за разлика от него, нямаше за какво да живее. От вас се иска само да се грижите добре за татко си, да повдигате духа му, като ви вижда бодра и весела, и да избягвате да го безпокоите с каквото и да е. Запомнете това, Кати. Няма да крия и ще ви кажа, че бихте го убили, ако действувате безразсъдно, ако храните някакво глупаво и втълпено влечение към сина на един човек, който на драго сърце би го видял в гроба, или пък ако му дадете възможност да открие, че се измъчвате от тая раздяла, която той намери за уместно да наложи.