Брулени хълмове

Деветнадесета глава

"Едно писмо с черни краища ни съобщи деня, в който щеше да пристигне господарят. Изабела бе умряла и в писмото си той ми заръчваше да стъкмя траурни дрехи за дъщеря му и да приготвя една стая и други удобства за неговия млад племенник. Катрин просто пощръкля от радост при мисълта, че скоро ще посрещне баща си, и се впусна в най-оптимистични предположения относно неизброимите достойнства на нейния „истински" братовчед. Дойде и оная вечер, когато очаквахме пристигането им. Тя бе заета от ранно утро с уреждането на личните си работи и сега, облечена в новата си черна рокля (нещастната, смъртта на леля й не можа да й внуши някаква по-определена скръб), тя ме застави с безкрайните си настоявания да мина с нея през парка, за да ги посрещнем.

— Линтон е точно шест месеца по-малък от мен — брътвеше тя, като преваляхме с бавен ход възвишенията и долините между тях, покрити с мъхнат торф под сянката на дърветата. — Колко приятно ще бъде да ми бъде другар в игрите! Леля Изабела изпрати на татко една красива къдрица от неговите коси. Те са по-руси от моите — по-светложълти и също тъй нежни. Запазих ги грижливо в малка стъклена кутийка и често съм си мислила какво удоволствие ще бъде за мен да видя него самия. Ех, щастлива съм — и татко, милият ми и скъп татко! Хайде, Елен, нека да потичаме! Хайде, тичай!

Тя изтича, върна се, изтича отново и тъй много пъти, преди аз да стигна до портата с бавните си крачки, после се настани в тревата край пътеката и се опита да чака търпеливо, но това се оказа невъзможно. Тя не можеше да стои мирно нито една минута.

— Колко се бавят! — възкликна тя. — Ах, виждам прах по пътя. Те идат, нали? Не! Кога ли ще бъдат тук?

Може ли да отидем още малко нататък — половин миля, Елен — още само половин миля? Хайде, кажи „да" — ей до ония брези при завоя!

Решително отказах. Най-сетне дойде краят на напрежението й — пътуващата карета се появи в далечината. Когато Кати зърна лицето на баща си, който гледаше от прозореца, тя се развика и протегна ръце. Той слезе, почти толкова нетърпелив, колкото и тя самата. Мина доста време, преди двамата да могат да помислят за другиго освен за себе си. Докато те се милваха един друг, аз надникнах в каретата, за да се погрижа за Линтон. Той спеше в един ъгъл, загърнат в топло, подплатено с кожа палто, сякаш бе зима — едно бледо, деликатно и изнежено дете, което би могло да мине за по-малък брат на моя господар, защото приликата бе тъй голяма. Чертите на лицето му обаче издаваха някаква болезнена раздразнителност, която винаги бе липсвала у Едгар Линтон. Господарят видя, че надничам в каретата и след като се ръкува с мен, ме посъветва да затворя вратата и да не безпокоя момчето, което било уморено от пътуването. Кати би надникнала охотно, но баща й я повика и те тръгнаха нагоре из парка, а аз изтичах пред тях, за да подготвя прислужниците.