Брулени хълмове

Шеста глава

— Ще си имаш неприятности — рекох, — няма да мирясаш, докато не те изпъдят. Кой дявол ви караше да скитате към «Тръшкрос Грейндж»?

— Чакай да си сваля мокрите дрехи, Нели, и тогава ще ти разправя всичко — отвърна той. Казах му да гледа да не събуди господаря. Докато се събличаше, а аз чаках да изгася свещта, той продължи:

— Кати и аз избягахме от пералнята, за да поскитаме на свобода. Като зърнахме светлините на «Тръшкрос Грейндж», дойде ни наум чисто и просто да отидем и да видим дали малките Линтоновци прекарват вечерите на неделните дни, наказани в ъглите на стаята и треперещи от студ, докато баща им и майка им ядат и пият на масата или пеят и се смеят, без да откъсват очи от огъня. Мислиш ли, че ги наказват така? Или пък че четат проповеди, или че слугата им ги наказва и изпитва по вероучение, или че ги карат да учат наизуст цяла колона от библейски имена, когато не отговарят както трябва на въпросите?

— Едва ли — отвърнах аз. — Не се съмнявам, че те са добри деца и че с тях човек не може да се държи тъй, както с вас заради лошото ви поведение.

— Не се преструвай, Нели — рече той, — и не говори глупости! Ние изтичахме на един дъх от върха «Хълмовете» чак до парка. Кати беше боса и затова съвсем изостана в надбягването. Ще трябва утре да потърсиш обувките й в блатото. Промъкнахме се през една дупка в живия плет, тръгнахме като слепци нагоре по пътеката и застанахме в една цветна леха под прозореца на салона. Светлината идеше оттам. Те не бяха затворили капаците и пердетата бяха само наполовина дръпнати. И двамата можехме да гледаме вътре, като застанем на цокъла и се държим за перваза. А какво видяхме!... Красиво беше — един прекрасен салон с тъмночервен килим, столове с тъмночервена тапицерия и маси с покривки от същия цвят, а чисто белият таван със златни ръбове и безброй стъклени капки висяха на сребърни верижки от средата на тавана и блещукаха с малки нежни свещици. Старите Линтоновци не бяха там и Едгар и сестра му се ширеха сами в салона. Те би трябвало да са щастливи, нали? На тяхно място ние бихме се чувствували на седмото небе. А какво, мислиш, правеха тия прехвалени от теб деца? Изабела — струва ми се, че е на единайсет години, или с една година по-малка от Кати — лежеше в дъното на салона, надуваше гайдата и пищеше тъй, сякаш вещици я дупчат с нажежени игли. Едгар седеше до огнището и тихо плачеше, а в средата на масата бе седнало едно малко кученце. То скимтеше и поклащаше лапа. Разбрахме от взаимните им обвинения, че двамата го бяха дърпали тъй силно — всеки от своя страна, — че за малко не го разкъсали на две. Идиоти такива! Ето какво било забавлението им — да се карат кой да държи купчинка топли косми и всеки да почне да плаче, понеже и двамата отказвали да го вземат, след като са се боричкали за него. Открито се присмяхме на тия глезотии. Колко много ги презирахме! Кога си ме видяла да желая нещо, което Катрин иска да има, или да намериш двама ни сами да търсим развлечение в писъци и плач и да се превиваме на земята, тя на единия, а аз на другия край на стаята? Не бих заменил тукашното си положение срещу това на Едгар Линтон в «Тръшкрос Грейндж», та ако ще хиляди пъти да живея, освен ако ми бъде разрешено да хвърля Джоузеф от най-високия прозорец на тавана и да боядисам предната стена на къщата с кръвта на Хиндли!