Брулени хълмове

Четвърта глава

— Хайде, госпожо Дийн, направете ми тая добрина да ми разправите нещо за моите съседи. Чувствувам, че и да легна, няма да заспя, затова бъдете тъй добра да останете да си поприказваме един час.

— Разбира се, господине! Ще отскоча за малко да си взема плетивото и после ще остана колкото ви се иска. Вие обаче сте настинали, видях, че треперите; и трябва да хапнете малко овесена каша, за да ви мине.

Добрата жена побърза да излезе, а аз приклекнах по-близо до огнището. Главата ми пареше, но иначе чувствувах студ по цялото тяло. При това бях възбуден до крайност поради състоянието на нервите и мозъка ми. Това ме караше не толкова да се чувствувам зле, колкото да се опасявам (и още се боя от това) да не би да настъпят по-сериозни последици от днешните и вчерашните ми премеждия.

Икономката не се забави. Тя донесе някаква димяща купичка и кошничка с плетивото си; и като сложи купичката върху поставката на камината, тя дръпна стола си по-напред, видимо доволна от моята общителност.

„Преди да заживея тук — поде тя без друго подсещане да започне разказа си, — бях почти през цялото време в «Брулени хълмове», понеже майка ми бе кърмила господин Хиндли Ърншоу, бащата на Хертън, и аз навикнах да играя с децата. Освен това тичах по разни дребни поръчки, помагах при пластенето на сеното и се навъртах около чифлика, винаги готова да изпълня всичко, което ми кажеха. В едно хубаво лятно утро — помня, че беше в началото на жетвата — господин Ърншоу, предишният ни господар, слезе долу, облечен като за път; и след като нареди на Джоузеф какво да върши през деня, той се обърна към Хиндли, Кати и мен — защото бях седнала при тях, за да изям овесената каша — и каза на сина си: «Отивам в Ливърпул, момчето ми. Какво да ти донеса? Избери каквото си щеш, само гледай да не е нещо голямо, защото ще вървя пеш натам и насам. Шейсет мили на отиване и толкова на връщане — никак не е малко, нали?» Хиндли поиска цигулка, а тогава той запита госпожица Кати. Тя нямаше и шест години, но можеше да яха който и да е кон в конюшнята и затова си избра камшик. Той не забрави и мен, защото имаше добро сърце, макар и да бе доста строг понякога. Обеща да ми донесе пълен джоб с ябълки и круши, после целуна децата, сбогува се и тръгна на път. Тия три дни, когато го нямаше, се сториха на всички ни много дълги, а малката Кати честичко питаше кога ще се върне той. Госпожа Ърншоу го очакваше по вечеря на третия ден и на няколко пъти отлагаше с по един час слагането на софрата. Него обаче го нямаше никакъв и децата най-сетне се умориха да изтичват до вратата и да надничат навън. После се стъмни. Тя искаше да ги накара да си легнат, но те жално я замолиха да им разреши да останат; към единадесет часа резето на вратата се повдигна излеко и ето че господарят влезе. Той се тръшна на един стол и почна да пъшка и да се смее, но им рече да го оставят на мира, защото умирал от умора. Каза, че не би извървял тоя път дори да му дадат трите царства. [1]