Брулени хълмове

Четвърта глава

Колко сме суетни и непостоянни! Аз, който бях решил да страня от обществото и бях благодарен на щастливата си звезда, задето най-сетне попаднах в едно място, където общуването с хора бе почти невъзможно — аз, безволевият окаяник, след като упорствувах до здрач в борбата си със самотата и лошото настроение, трябваше накрая да се предам; и когато госпожа Дийн ми донесе вечерята, аз я помолих да остане, докато се храня, под предлог, че искам да се осведомя за нуждите на домакинството ми, надявайки се от сърце, че тя ще се окаже истинска бъбрица и ще може да ме оживи с приказките си или пък да ме приспи.

— Доста отдавна живеете тук — подех аз. — Шестнадесет години, доколкото си спомням, нали?

— Осемнадесет, господине. Дойдох, когато се ожени господарката, за да й прислужвам. След смъртта й господарят ме задържа като икономка.

— Разбирам.

Настъпи мълчание. Тя, за съжаление, изглежда, не бе бъбрица, освен може би за личните си работи, а те едва ли биха могли да ме интересуват. Все пак, след като замълча, с подпрени на колене юмруци и потънало в размисъл румено лице, тя възкликна:

— Ех, нещата много се промениха оттогава насам!

— Да — съгласих се аз. — Предполагам, че сте видели много промени.

— И промени, и неприятности — добави тя.

„Да — помислих си, — ще насоча разговора към семейството на моя хазаин. Добра начална тема. И онова красиво овдовяло момиче, бих искал да науча неговата история — дали е тукашна или, което е по-вероятно, някаква пришълка, която намусените местни жители не искат да признаят за своя." С това намерение аз запитах госпожа Дийн защо Хийтклиф е дал под наем „Тръшкрос Грейндж" и защо предпочита да живее в далеч по-лоша местност и не тъй хубаво жилище.

— Нима не е достатъчно богат да поддържа имението в добро състояние? — запитах накрая.

— Богат! — възкликна тя. — Сам той не знае колко пари има, а те се и увеличават с всяка година. Да, да, той е достатъчно богат, за да живее в много по-хубава къща от тая, но е доста... стиснат. Дори да е смятал да се мести в „Тръшкрос Грейндж", щом се е явил добър наемател, решил е, че не може да пропусне случая да вземе още няколкостотин лири. Чудно е колко алчни могат да бъдат някои хора, макар и останали сами на света.