Брулени хълмове

Втора глава

Вчера следобед застудя и падна мъгла. Дощя ми се да прекарам времето край огнището в работната си стая, вместо да газя калта в пустото поле до „Брулени хълмове". Но като тръгнах към стаята си следобед (М. Б. — Обядвам между дванадесет и един часа. Домоуправителката — една възрастна дама, която получих като придатък към къщата — не можеше или не желаеше да разбере молбата ми да слага обеда в пет часа) и като заизкачвах стълбите с намерение да се отдам на леността си и влязох в стаята, заварих там младо момиче от прислугата, на колене и с четка и кофа за въглища до нея, да вдига невъобразим прахоляк, докато гасеше пламъците със сгурия. Тая гледка веднага ме пропъди. Взех шапката си и след като извървях четири мили, стигнах до градинската врата на „Брулени хълмове", тъкмо навреме, за да избягна първите перести парцали на снежната виелица.

По бруленото от вятъра голо теме на тоя хълм земята бе скована от студ и аз цял потреперах от резливия въздух. Понеже не можах да откача веригата, прескочих оградата и като изтичах нагоре по застланата с плочи пътека, обградена с неподрязани, разклонени храсти от цариградско грозде, напразно заудрях вратата, за да ми отворят, докато накрая кокалчетата на пръстите ми пламнаха от болка и кучетата започнаха да вият.

„Жалки обитатели на тоя дом — възкликнах мислено, — вие заслужавате навеки да сте отделени от събратята си заради просташкото си негостоприемство. Аз поне не бих заключвал вратите на моя дом през деня. Няма значение, ще вляза въпреки всичко!" Като взех това решение, аз сграбчих резето на вратата и силно го разклатих. Джоузеф подаде глава с кисело като оцет лице през едно кръгло прозорче на плевнята.

— Какво ви е прихванало! — викна той. — Господарят е долу, в кошарата. Минете нататък, все по пътеката, ако искате да говорите с него.

— Няма ли някой вътре, за да отвори? — провикнах се аз на свой ред.

— Няма никой освен госпожата, а тя няма да ви отвори, та ако ще и цяла нощ да вдигате ужасна гюрултия.

— Защо? Не можете ли да й кажете кой съм, Джоузеф?

— Аз ли? Не се бъркам там! — промълви той и скри глава.

Снегът започна да вее нагъсто. Грабнах дръжката, за да опитам още веднъж, но тъкмо тогава в двора зад мен се появи млад човек без връхна дреха, понесъл вила на рамо. Той ми извика да го следвам и след като преминахме през една пералня и някакво застлано с плочи пространство, с навес за въглища, помпа и гълъбарник, най-сетне пристигнахме в огромната затоплена и приветлива стая, където ме бяха приели преди. Тя светлееше приятно от светлината на грамаден огън, накладен от въглища, торф и дърва, а близо до масата, върху която бе сложена обилна вечеря, с доволство забелязах „госпожата" — една личност, за чието съществуване не бях дори и подозирал. Поклоних се и зачаках с надежда, че ще ми кимне с глава да седна. Тя се вгледа в мен, облегната на стола, но не трепна и не продума.