Try my Luck

01

- Йонгдже, сигурен ли си, че ще дойде? Седим вече от повече от час, наистина искам да си ходя!
- Спри да мрънкаш, хьонг, поне съм аз да те изкарвам от вас – туше. – И да, сигурен съм, че ще дойде. Всеки петък е тук.
Дехюн се примири и за пореден път тази вечер отпи малка глътка от високата чаша вино. Вече усещаше главата си замаяна и може би нямаше да е лоша идея да спре с алкохола, но така нямаше да има какво друго да прави, очаквайки новата изгора на най-добрия му приятел да се появи. Работата не беше там, че момчето закъсняваше за уговорка или нещо такова. Те на практика го следяха и Дехюн проклинаше Йонгдже и още повече себе си, че се беше съгласил на тази глупава идея.
- Хьонг! Хьонг!
Дехьон беше напълно убеден, че щеше да го чуе и без да се налага да го удрят по рамото толкова силно.
- Тук е! Какво да правя? – Паниката бавно, но сигурно беше започнала да обхваща рижавото момче. - Да го заговоря ли този път наистина?
Макар и не много лесно, Дехьон успя да фокусира момчето, задаващо се от малкото стълбище на полу-празния бар. Спря се при бармана и двамата заговориха оживено за нещо, което Дехьон беше прекалено далеч да чуе, а и не го интересуваше. Стори му се, че на няколко пъти погледнаха към масата, на която бяха двамата с Йонгдже, но в крайна сметка реши, че си въобразява.
А и честно казано не му пукаше особено.
- Крайно време е да го заговориш, защото другата седмица определено ще си сам тук. Изпуснах си драмата заради теб!  – Дехьон беше на път да убие по-малкия.
- Знаеш ли, хьонг, крайно време е да си намериш любовен живот или какъвто и да е живот, за да спреш с тази твоя мания за глупави сериали.
Това беше болна тема за Дехьон и не беше много добра идея от страна на другия да я повдига.
- Ти си глупав. Аз съм още по-глупав, че вече те търпя толкова време. Между другото имам добри новини за теб.
- Кажи?
- Ромео идва насам.
Времето стигна на Йонгдже само да успее да разшири очите си комично, преди момчето да дойде до тяхната маса и да сложи ръката си на рамото му. Дехьон забеляза скъпия часовник, който се подваше под ръкавите на сакото му и подсвирна наум.
- Здравей – гласът му беше много дълбок, Дехьон май не бе чувал по-странен глас. – Пак се срещаме.
- О-о, да. Йонггук беше, нали?
Дехьон положи особено големи усилия да задържи смеха си. Беше сигурен, че приятелят мъ вече знаеше как се казва дори леля на другото момче, въпреки че реално бяха разговаряли най-много един-два пъти. И то защото Йонгдже одра джипа му докато паркираше (което обаче наистина беше случайност)
Йонггук се наведе към ухото на оранжевокосото момче и прошепна нещо, което Дехьон не чу, а и май не изгаряше от желание, след което приятелят му погледна към него със специалния си извинителен поглед. Познаваха се толкова добре, че нямаше нужда да казва каквото и да е. Само му кимна примирено и малкия се изправи, взимайки якето си от стола.
С жест на истински джентълмен Йонггук остави другото момче да мине пред него и без да пропусне да се извини на Дехьон, че „ ще му го открадне за малко”, му пожела лека вечер. Йонгдже само му помаха, карайки по-големия да се усмихне. Изглеждаше толкова притеснен и сладък, че за момент забрави колко много искаше да го набие. Такава възможност едва ли щеше да му се отдаде.
Беше сигурен, че малкият няма да се върне тази вечер.
Радваше се за приятеля си. Йонггук имаше някакъв особен чар, а и изглеждаше наистина свястно момче, така че имаше някакъв малък лъч надежда сърцето на Йонгдже да не остане разбито този път, както обикновено се получаваше. Може би просто никога нямаше да се научи, затова и му трябваше някой, който да му покаже какво е да бъдеш обичан.
И дано този някой да имаше намерение да се появи скоро, защото на Дехьон му писна да го влачат като придружител постоянно. Не го обвиняваше обаче – вярваше, че всеки има правото да бяга от самотата както сметне за добре, макар и понякога да му се искаше приятелят му да бъде поне малко по-консервативен. Бяха толкова различни, но през годините сякаш се срастнаха като парчета от двуцветен пъзел.
Дехьон отново остана сам със себе си, мислите си и вече пресушената чаша вино. Не се оплакваше. Или поне не много, а това беше доста нехарактерно за вечно мрънкащ човек като него. Моментите, които прекарваше извън апартамента се бяха превърнали в истинска рядкост. Работеше вкъщи, ядеше вкъщи и се забавляваше вкъщи. Ежедневието му беше станало толков монотонно, че макар и никак да не му се искше да го признае - Йонгдже беше прав . Поне беше той да го изкарва от физическата комфортна зона, която се простираше едва до вратата на жилището Дехьон.
А пък и тук наистина беше приятно. Заведението беше далеч от местата, които посещаваха хората, за да се напият и да търсят евтина плът. Дори напротив, беше изискано и задушевно, а тихата джаз музика перфектно допълваше атмосферата, от която Дехьон се нуждаеше. Тук самотата беше една идея по-уютна и макар че обичаше да се кара на Йонгдже, и често мрънкаше за всевъзможни глупости, по-големият беше благодарен.
Размислите му бяха прекъснати от Джун, когото Дехюн изобщо не забеляза да идва.
Джун беше барман тук от доста време и наистина беше страшен сладур. Беше му направил добро впечатление преди много време - още първия път, когато с Йонгдже дойдоха тук. Винаги беше усмихнат и добронамерен, и беше лесно да намериш общ език с него, даже и за човек като Дехьон, който не знаеше какво да си каже дори с майка си.
Джун се усмихна чаровно и остави от подноса си на масата още една висока чаша. Носеше също бутилка вино със стандартен размер и етикет с френски надпис на марка, която другият дори не бе чувал. Барманът беше преметнал бяла кърпа на предмишницата си, сякаш беше иконом в ренесансов мансион. Нещо за момент накара Дехьон да се почувства като знатна дама.
Нищо че беше поредният непрокопсаник, наливащ се в нощен бар.
- Един господин ме помоли да ти го донеса – в очите на Джун се четеше игриво пламъче, а усмивката му изглеждаше повече от знаеща. – Каза също, че хубавото вино трябва да се пие с хубава усмивка, което май означаваше да спреш да гледаш сякаш ще убиеш някого всеки момент.
Успя да промърмори само едно объркано „какво”, докато Джун отваряше бутилката, за да налее в празната му чаша и се огледа във всички посоки, но хората в залата изглеждаха потънали в собствения си свят и разговори и не му се струваше, че някой би обърнал внимание на самотника в тъмния ъгъл на бара.
- Кой беше?
Дехьон зададе въпроса си без да увърта, но барманът само се усмихна, наливайки вино и във втората чаша, оставена в другия край на масата.
- Това няма да кажа – отговори просто, преди да остави бутилката на масата и да се обърне, за да се върне на бара, хвърляйки другия в пълно невидение.
Дехьон надигна чашата към лицето си, за да усети аромата и очите му се притвориха от опияняващото ухание. Винаги бе бил ценител на хубавите вина, а това изглежда беше точно по негов вкус. Отпи малка глътка след кратки размисли дали може да има отрова за мишки вътре и подозренията му се оказаха верни – мерло и вероятно каберне фран. Вкусът беше силен, но не и натрапчив, и достатъчно алкохолен, че да се напиеш без да разбереш. Падаше си по тежки вина – колкото по-тъмни, толкова по-добре. Розето не беше за него, а бялото си беше чисто разхищение на грозде и като любител фактът, че го бяха почерпили с такъв качествен алкохол го накара да се усмихне широко.
И преди му се беше случвало да го свалят в разни барове, но обикновено попадаше на някой простак, търсещ си евтино парче месо за през нощта. Тази вечер за първи път от много време Дехьон се почувства поласкан от подобен тип изява, макар че обикновено не търпеше някой да плаща вместо него.
Почувства се наистина много добре.
Вдигна чашата си нагоре в няма наздравица с човек, когото не беше срещал и отпи още една глътка от течността, издишайки доволно. Може би вечерта не беше чак толкова лоша.

***
Най-накрая да се захвана с нещо по-обемно от уаншот. Сама си пожелавам късмет и благодаря на читателите (ако има такива, пътят към славата е тежък 😂)

Вдъхновението е от песента на Джонгъп със същото заглавие, както сигурно е станало ясно

П.С: Корицата е на Йонггук, но е твърде хубава, so who cares