Бялата качулка- Книга Трета От Поредицата "Черните Качулки"

Първа глава

  Прокарах пръсти през рошавите си разноцветни кичури и се наведох, за да си поема дъх. Пълнех дробовете си с въздух колкото повече можех, сърцето ми туптеше забързано, а краката ми трепереха. Мушнах два дълги непокорни розови кичура зад ушите си. Ох, тази коса така ми пречеше, докато тичах! Никога не носех ластик и вечно съжалявах за това.
  Като говорим за косата ми... да, моята е много специална. Едва ли всеки ден срещате на улицата момиче, цялото облечено в бяло, с руса начупена коса до кръста с минимум петнайсет искрящо розови кичура. Аз, честно казано, бих се зазяпала в такъв човек. Би ми сторило откачено... ако самата аз не изглеждах така.
  Почти възстанових нормалното си дишане. Седнах на земята, по средата на улицата и кръстосах крака. Вдигнах нагоре глава и се загледах в тъмното небе, осеяно в безброй звезди. Беше ми омръзнало цял живот да тичам и да се крия. Исках да разполагам с поне един ден, в който да не правя нищо. Да изляза с приятелка (каквато нямах), да облека друг цвят дрехи освен бял (каквито нямах) и да покупонясвам (което едва ли щеше да се случи в близките десет години). Такъв беше моя живот. Търчах от едно място на друго, страхувайки се, че ако се задържа по-дълго време някъде, лошите ще ме открият, ще ме хванат и ще ме измъчват. Така ми казаха мама и татко, когато бях малка. Тях вече ги няма, но аз запомних думите им и реших да ги послушам- винаги да бягам от лошите и никога да не им позволявам да ме хванат. Е, няма да се хваля, просто ще ви споделя. Досега никога не са ме хващали. Винаги им се измъквам. След толкова години бягане разбрах, че всъщност се крия от две групи момчета с двама Командири- едните са Черни качулки, а другите-Червени. Не ме питайте откъде знам, че се наричат така. Аз имам уши навсякъде. Шпионирам ги, подслушвам разговорите им, за да им се измъквам по-лесно. Методът ми винаги е работел... докато един скапан ден едно момиче незнайно от коя група ме видя и докладва на останалите за мен. От тогава всички постоянно ме преследват и стават все по-ожесточени. Черните качулки като че ли не са толкова агресивни, но Червените... по-добре никога да не им се изпречвам на пътя.
  И така, време е да ви разкажа как се озовах по средата на безлюден път в 12 часа през нощта. Ух, беше незабравима нощ! Една от Червените качулки беше решила, че докато не ме открие, няма да миряса. Въпреки мерките ми за сигурност, момчето пак ме намери (изобщо не обвинявайте белите ми дрехи, сигурна съм, че не ме е открил заради тях!). Та както и да е, тъпакът му с тъпак цял ден ме гони, обикаляйки целия град след мен, скачайки от 21-етажен блок, влизайки в подземен гараж и търсейки ме между стотиците коли... беше ужасно. Бях се научила да тичам на големи разстояния, но дори моите сили си имаха граница. Някога родителите ми ме научиха да контролирам способностите си, показаха ми, че съм по-специална от другите деца. Обясниха ми колко важно е да се пазя от Черните и Червените качулки и един ден... просто изчезнаха. Това се случи преди 8 години, когато бях едва на десет. Не ме питайте как се живее без родители. Трудно. Научих се да оцелявам- крадях, защото ми се налагаше и понякога изпълнявах поръчки на група бандити в замяна на място за спане. Така израснах и разбрах колко ценно е всяко едно мое действие, всеки един момент е от значение, защото сега можех да дишам, но в следващия миг можеше да се озова на земята, пребита от куп Черни и Червени качулки. Така ми бяха казали. Че Качулките са лошите.
  Затова сега се намирах тук. След цял ден препускане из града, към девет вечерта най- сетне успях да избягам от Червената качулка. Запомних лицето му и оттук нататък щях да избягвам мъже с черни коси, вързани на опашки, приличащи на страшни мотористи, облечени в кървавочервени дрехи. Човек никога не можеше да бъде сигурен дали точно това не е момчето, което ме преследваше.
  Нямах идея къде се беше изпарило. Просто изчезна. Бум. И го няма. Аз потичах още малко, за да съм сигурна, че съм му се измъкнала и накрая спрях, уморена и изнемощяла. Проснах се по средата на пътя и се заслушах в щурците и нощните птици. Около мен имаше толкова много дървета, че потръпнах от гледката на безбройните клони, преплитащи се нагоре. Изведнъж чух шумолене наблизо. Наострих уши, а цялото ми тяло се стегна. Усетих познатата тръпка, преминаваща от ръцете и краката ми към цялото тяло. Мама ме беше научила как да я разпознавам. Усещането беше подобно на мощен поток от адреналин. Това беше силата ми. Можех да я извиквам или изпращам, но невинаги успявах да я озаптя. Понякога, когато емоциите ми бяха прекалено силни, Дарбата ми излизаше извън контрол и единственото, което можех да направя, беше да се скрия някъде, където да я изкарам от себе си, крещейки и удряйки на свобода. После, вече напълно спокойна, излизах от гората или близкия изоставен склад и се връщах при бандата, която ми даваше дневни поръчки, които да изпълнявам, за да си заслужа подслона. Хубаво си живеех, как мислите?
  Още една счупена клонка и нервите ми се опънаха максимално. Изправих се тихо и се наведох в готовност на бягство. Може би беше просто див заек или друго животинче. Но инстинктите ми подсказваха, че наблизо има друг човек. А това означаваше опасност. Означаваше, че трябва да тичам и да се спасявам. Незнайно защо обаче, продължих да стоя неподвижно. Червената лампичка в главата ми зави с пълна сила, но краката ми сякаш бяха хванали корени за земята. Какво ми ставаше? Бягай, Изабела! Бягай, глупачке! Не и не. Крайниците ми бяха като направени от олово. Още една счупена пръчка и измежду дърветата и гъстите храсти от удната страна на пътя излезе рошаво момиче, облечено в черни дрехи с неестествено сребристи очи. Лицето й беше бледо и изпито, цялата беше в драскотини, а под очите си имаше големи сенки. Беше невероятно слаба, дрехите й висяха и едва се крепеше на краката си. Облещих се насреща й. Бях я виждала и преди, но не можех да се сетя къде. Започнах да треперя, но вътрешно си казах, че сега не беше момента да бягам. Защо стоях неподвижно? Тя беше облечена изцяло в черно. Беше ли една от тях? Трябваше да... какво трябваше да направя?
  -К...какво правиш по средата на улицата?- Попита ме момичето и се огледа наоколо. Приличаше малко на дух или на излязла от гроба. Във всичси случаи беше зловещо.
  -Бягам- отвърнах простичко. Не очаквах да ме разбере. В крайна сметка нормалните хора не ме разбираха. Но дали момичето беше нормален човек? Очите й... бях ги виждала и преди. Бях чувала за тях от разговорите на лошите... чакай малко. КАКВО?!? Ахнах. Отстъпих крачка назад и за малко не се пребих. Момичето продължи да се взира в мен втренчено.
  -Ти- прошепнах.- Не може са бъде. Ти как се озова тук?!?
  -Дълга история- въздъхна сребристоокото момиче.- Случайно да знаеш как да стигна до центъра на града?
  Центърът на града. Леговището на Черните кочулки. Цялата кръв се стече от лицето ми. Пребледнях. Крайниците ми изстинаха. Сто процента и аз бях придобила вид на призрак. Поклатих бавно глава. Не можех да разсъждавам трезво. Много добре знаех къде е центъра. Много добре знаех къде е имението на Черните качулки.
  -Между другото, аз съм Клара- момичето си подаде ръката към мен, въпреки че бях доста далече от нея.- А ти трябва да си единствената Бяла качулка, която всички търсят.
  -Но ти си...
  -Мъртва- кимна Клара и повдигна рамене.- Е, бях...
  Невъзможно. Аз видях, когато Командирът на Червените качулки я уби. Бях там, когато я погребваха.
  -А ти как се казваш?- Попита ме Клара.
  Не й отговорих. Впрегнах всичките си сили, извиквайки Дарбата си и се втурнах напред с най-голямата скорост, на която бях способна, навлизайки в гората. Чух, че Клара вика нещо зад мен, но адреналинът ми така се беше повдигнал, че чак ушите ми бяха заглъхнали. Или аз откачах, или светът беше полудял.

'Бележка от автора'
  Ееее, какво ще кажете😆😆