Спомените пак
красиво ме обагрят,
с нежно венче
от горски цветя наблизо
ме закичат.
По косите ми ронят се листенца,
падайки надолу и надолу,
без шум да издадат,
само самотна песен
наум да си припяват.
Очите ми сълзят,
звездни сълзи ме мокрят,
като звезден прах,
наситен прашец
и един овяхнал венец,
останал на онзи прозорец.
Изгорелите цветя,
мириса на старготини,
мокра дървесина
и самота.
Ах, как да я обвиняваш, нали,
щом толкова нежна е ,
дори
без допир ме докосва,
дори без глас ми нашепва.
Изгряла месечина,
някой се спомина,
падаща звезда
разказва ми сега.
Огън небето краси,
красиво е, нали?
Но кой да го види
освен стария венец?
Може да ме търсите,
но не ще се върна,
мрака ме обгърна
и прибра си ме,
сребърна корона
на златни коси
и ето как
забравен е венеца,
който така важен бе преди.
आप पढ़ रहे हैं
Лунни прегрешения
कविताСтихосбирка, събрала накуп думите, които съм казвала на луната през всички тези години.
