Strong (Редактира се)

Chapter 19

След забогатяването ни и превръщането ни в част от елита, всичко вървеше някак като по мед и масло. Всичко беше твърде перфектно.

Разхождахме се из Лондон по цял ден, буквално. Бяхме обиколили всички магазини и бях изхарчила много пари, но пък си бях взела наистина хубави неща. Говорих и с нашите и се разбрахме, че ще ме чакат на летището на първи януари вечерта.

-Пет билета за "Окото на Лондон". - казах на мъжа на малката каса пред атракцията на Лондон. С бандата бяхме решили да посетим някоя и друга забележителност в последния ни ден.

-Заповядайте. - мъжът ми подаде пет светло жълти хартийки като погледа му премина през тялото ми. - Двеста и петдесет долара. - протегна ръка в очакване.

Извадих банкнотите от джоба на палтото и ги подадох на мъжа, чийто поглед беше насочен към гърдите ми. Игнорирах факта, че четиридесет годишен ме заглежда и се обърнах весело към момчетата като им дадох билетите им.

Бавно се отдалечихме от касата и заехме местата си на опашката. Според моето скромно мнение и факта, че имаше двадесетина преди нас, може би щяхме да се качим след около половин час. Докато разсъждавах Алекс ме дръпна за ръкава леко.

-Защо онзи на касата те заглежда така? - по гласа му съдех, че е загрижен. Толкова ли беше забележимо как онзи ми хвърляше погледи?

-Не знам. - отвърнах, а онзи мъж продължаваше да ме наблюдава. Окей, вече си мислех, че този е някакъв педофил.

-Ако й посегне, ние ще се погрижим. - Купър вероятно говореше за цялата банда и се радвах от части, че биха ме защитили в такава случка, въпреки че и сама можех да се справя, ако ми посегнеше този непознат.

Опашката намаляше сравнително бързо. Наложи ни се да чакаме някъде двадесет минути, които прекарах в гледане на небето и околните както и в разговори с момчетата.

Червеното въже се спусна пред нас и празна кабинка ни чакаше за няколкото обиколки на голямото колело. Мъжът от по - рано явно отговаряше и за безопасността на хората в кабината и се наложи той да ни обяснява правилата за сигурност.

Усмивката му, която караше обяда ми да иска да се върне обратно, не слизаше от лицето му докато ми хвърляше погледи, които всички вече бяха забелязали. Аз, от своя страна, се правех, че не виждам това, което прави, защото просто ми прилошаваше при тази мисъл.