#ME

Част 1

Здравейте, това съм аз - Тоби. Дано не ви откаже фактът, че съм транссексуален. Тоест аз съм момче, но мозъкът ми иска да съм момиче. И дали съм момче, или момиче в крайна сметка, не мога да ви кажа. Роден съм момче, но нося...ами каквото обикновено носите вие, момичетата.
Това се появи, когато бях на 14. Нали знаете? Пубертет, неща...и се получи така. Първоначално родителите ми мислеха, че съм си ударил главата. Това беше някак траге-комично. Водиха ме по болниците и ми правиха скенер на черепа. Накрая лекарите, разбирайки какво всъщност става с мен, казаха, че съм транссексуален, което според тях било нормално. И така ме оставиха. Приеха, че уж било нормално. Но не престанаха да ме гледат странно.
Когато изхвърлих момчешките си дрехи (с изключение на няколко тениски на Black Veil Brides, Metallica и Bullet for my Valentine), баща ми беше напът да се отрече от мен. Каза, че не иска още една жена вкъщи.
Бях объркан. Защо, за Бога, беше толкова объркано?! И се случваше на мен... Какво беше транссексуалност? Лекарите не бяха достатъчно изчерпателни. Исках да знам повече. Какво бях аз? То? Той? Тя? Трябваше ли да се прекръстя? Какво щях да правя? Дали да не отида при баба?
След скандала с нашите се преместих при баба ми. Тя беше добра жена. И да, наистина беше жена. Помагаше ми с каквото може. Даде ми пари за дрехи, тъй като имах само три тениски и едни джинси.
Ходих до магазина и взех няколко клина, избрах си и блузи. Продавачката ме гледаше странно през цялото време. Когато отидох да плащам, обясних, че са за приятелката ми и съм пропуснал доста поводи и имам да наваксвам с подаръците. При това тя се усмихна. Извод:хората обичат да ги лъжат.
Цъфнах и вързах на вратата на баба с куп женски дрехи. Не ѝ бях казал за...сещате се. Говорихме си с нея дъъълго време и ѝ обясних всичко. Тя не реагира като родителите ми. Топлите ѝ златисто-кафеви очи ме погледнаха със съчувствие и сякаш ме разбра. Позволи ми да остана при нея за колкото си пожелая и каза да не се смущавам. Обещах да ѝ върна парите до стотинка. Тя само се усмихна и ме насочи към стаята, в която щях да живея още дълги и трудни времена.
Остатъка от деня прекарах в стаята. Свалях си песнички на телефона. Вече беше различно. Много различно. Не знаех как ще ме приемат. Исках да се преместя в друго училище. Да се махна. Как щяха да ме гледат хората по улиците? Трябваше да съм непукист и това да не ми пречи да бъда себе си. Щеше да бъде трудно. Доста трудно. Но, както всички знаем, нищо в живота не е лесно. Щях да направя всичко по силите си.