Училище. Място, претъпкано с хора от всякакви групички - от разглезени богаташчета през средно популярни хлапета до невидими зубрачи. Не се вписвах в нито една от тези социални групи. Факта, че майка беше прекалено набожна, ми пречеше. Всички ме избягваха, защото не искаха да се забъркват с дъщерята на онази ненормалница. А и кой би желал да общува с дете, чиито родители имат леки психически отклонения?
- Уайтчапъл!- по пълните коридори се разнесе мъжки глас - вероятно на някакъв учител. Обърнах се и видях някакво високо момче с руса коса и черен ринг на устната да крачи бързо към мен. По лицето му не се четеше никаква емоция, което придаваше по-страховит вид на образа му.- Ела с мен.- изсъска той и започна да ме дърпа за лакътя, причинявайки ми болка - майка ми беше оставила синини от вчера на същото място.
- М-моля те, пусни ме.- изревах от болка и от страх едновременно. Очите ми започнаха да се пълнят със сълзи, защото хватката му никак не се отпускаше.- Къде ме водиш?- попитах с все такъв измъчен глас.
- Господин Уайтчапъл реши, че е крайно време да се запознае с дъщеря си.- отговори момчето равномерно, тръгвайки към полето, което се намираше в близка посредственост до училището.
- Бащи ми е поинал преди да се родя.- казах сухо.
- Така е казала майка ти.- устните му се изкривиха в една страховита усмивка.- Но ти трябва да знаеш самата истина.
- Каква истина?- полюбопитствах за пореден път, но вместо отговор получих странен поглед.
- Слушай, кучко.- започна той със заплашителен тон.- Моята работа е само да те заведа при баща ти, в бърлогата, няма да отговарям на шибаните ти въпроси, ясно?- кимнах и продължих да ходя през високите треви, избягвайки погледа му.
{...}
Страх. Това място ме караше да изпитвам само страх. Отначало си помислих, че това е една ниска постройка, но, щом влязох вътре, забелязах, че има поне пет подземни етажа с по четирдесет стаи, служещи за общежития, в които да живеят хората на татко.
- Време е да научиш всичко.- въздъхна мъжът и седна на кожения стол от другата страна на махагоновото бюро.- Майка ти е силно вярваща.. Аз съм атеист, знаеш какво е атеист, нали?- паузира той, за да получи леко кимане от моя страна.- Отначало тя не знаеше за това, но малко преди ти да се родиш, Оливия случайно дочу един разговор и тогава се побърка; изгони ме от собствената ми къща с предлога, че не иска богохулници в семейния дом. Отначало не можех да направя нищо, бях бездомен.. После намерих малката организацията Окото на Сотон - не си вади изводи, всички до един бяха атеисти - и се присъединих. Когато си била на пет, старшият ръководител почина и поставиха мен на негово място... Бавно започнах да набирам хора и няколко месеца по-късно станахме около стотина. Нямаше къде да настаня всички, а недостига на храна беше огромно препядствие за повечето членове. С малко помощ от някои хора, намерих това местенце. Сега всичко, което правя, е да управлявам тази малка група от доверени хора.
- Какво правят тези хора?- попитах нервно. Тук беше мрачно, нямаше достъп на светлина от никъде.
- Убиват и крадът.- ухили се злобно татко и ми подхвърли някакви ключове.- В теб има кръв на убиец, Арабела.
Хей, хора.
Съжалявам за забавянето, но си счупих ръката и е малко сложно да пиша с гипс!
Извинявам се за скучната глава, в която имаше само диалог.
Дано не съм ви отегчила до смърт...
