Обсидиан

ВТОРА ГЛАВА - 4та част

-Представи си молове и паркинги,докъдето ти стига погледът.Но пък плажовете.Да,заради тях определено си струва.

Обожавах палещото слънце върху кожата си и скърцането на мокър пясък между пръстите.

-Еха! - възкликна Ди,хвърляйки поглед към къщата им,сякаш чакаше някого - Ще ти е доста трудно да свикнеш тук. Не е лесно да се приспособи човек,когато не се чувства в свои води.

-Не знам - свих рамене. - Не изглежда толкова кофти.Естествено,когато разбрах къде ще се местим,помислих,че това е някаква лоша шега. Дори не знаех къде се намира това място.

Ди се разсмя.

-Да,доста хора не знаят. Ние също се втрещихме,като дойдохме.

-О,и вие ли сте дошли от другаде?

Смехът й утихна и погледът й пак се зарея някъде.

-Да,не сме от тук.

-Да не би вашите да са дошли да работят тук? - попитах,въпреки,че не можех да си представя какви възможности за работа може да има на това място.

-Да,работят в града.Не ги виждаме много.

Останах с отчетливото впечатление,че това не е цялата истина.

-Сигурно не ви е лесно.Но пък...имате доста свобода,предполагам. Майка ми също рядко си е вкъщи.

-Значи знаеш как е. - каза тя и очите й се напълниха със странна тъга. - В общи линии сами си управляваме живота.

-Да,и човек би очаквал при това положение да живеем доста по-забавно,нали?

-И аз така си мислех в началото. - отвърна тя някак разсеяно. - Но храта са казали: Внимавай какво си пожелаваш.

Тя бавно залюля люлката напред-назад. Никоя от нас не бързаше да запълни настъпилото мълчание. Прекрасно разбирах какво има предвид. Кой знае колко пъти съм лежала будна посред нощ молейки се мама да се съвземе и намери сили да започне на чисто. И ето какъв бе резултатът - добре дошли в Западна Вирджиния.

В небето незнайно откъде се появиха тъмни облаци,които хвърлиха сянка на целия двор. Ди се намръщи.

-О,не! Май ще ни се изсипе един от традиционните следобедни порои. Обикновенно траят по няколко часа.

-Много жалко. Ще трябва да отложим градинарството за утре. Свободна ли си?

-Естественно - отвърна тя и потрепери от внезапния студ.

-Откъде пък се появи тая буря сега? Сякаш от нищото дойде.

Ди скочи от люлката и изтри длани в панталона си.

-Направо! Е,майка ти май е станала,пък и аз трябва да отида да събудя Деймън.

-Не е ли малко късно да спи?

-Той е особен,казахме. Хайде. Ще дойда утре пак да подхванем селскостопанската работа.

-Чудесно - отвърнах през смях и се вдигнах от парапета.

Тя бързо изтрополи по стъпалата и се обърна на пети:

-Ще предам на Деймън много поздрави от теб! 

Усетих как страните ми пламват.

-А,моля ти се.Няма нужда.

-Има,повярвай ми. - разсмя се тя и изприпка към съседната къща.

Абсолютен шемет.

Мама беше в кухнята с чаша кафе в ръка. Обърна се,щом влязох,и кафето,естественно,се разплиска по плота. Невинният й поглед беше просто обезоръжаващ. Грабнах една кърпа,и отидох да избърша.

-Живее в съседната къща,казва се Ди,срещнахме се случайно в супера - докладвах,докато попивах петната от кафе. - Има брат,който се казва Деймън,и са близнаци.

-Близнаци ли? Колко интересно. - усмихна се тя. - Как ти се стори Ди? Готина ли е?

-Да мамо,готина е. - въздъхнах

-Толкова се радвам! Време беше да излезеш от черупката си. 

Нямах усещането,че съм в черупка.

Мама подухна леко кафето си,за да го охлади,и отпи гледайки ме над ръба на чашата.

-Ще се видите ли и утре?

-Това би следвало да ти е известно. Слушаше през цялото време.

-Естественно. - намигна ми тя. - Аз съм ти майка. Това ми е работата.

-Да подслушваш?

-Да. Как иначе ще знам какво става с теб? - отвърна тя най-невинно.

Обърнах очи с досада и тръгнах към хола.

-Малко лично пространство,мамо. - подметнах през рамо.

-О,скъпа - провикна се тя от кухнята, - в тази къща няма лични пространства.