Рожденият ми ден съвсем наближаваше.
Днес бяхме 10 януари, събота, а той е утре!!! Много се радвам... но родителите ми все ме питаха какво искам. Съвсем сигурна съм, че и на вас ви се е случвало. Какво щях да правя, нямах си ни най-малка представа.
Днес най-сетне можех да се наспя... първите седмици винаги са тежки при ставането. Но се радвам, че са измислени дните - събота и неделя.
Майка ми разбира се трябваше да ме събуди... е не беше много рано само 10:30, но мисълтта, че някой ме сябужда по принуда ме убива. Ай и сънят ми беше много хубав и майка ми ми го прекъсна! Но да не задълбочаваме нещата. Вече беше станало... зажалост.
След 5 минути след като си вързах косата с някакъв калпав ластик ми звънна телефона не знаех, кой е закото дори и не погледнах. Аз отидох до телефана,но за жалост с мойта невероятна непохватност, си одарих коляното в ръба на леглото. Не подозирах колко е високо това легло...: (((. Па разбира се това доведе до слонско падане. Станах с надеждата, че не са ме чули майка ми и баща ми отдолу. Тихичко, по най-възможния тих начин, се покатерих обратно нагоре с помощта на така, слава на бога, издържливо бюро. То беше на почти...а бе много старо. Скачайки на един крак, се доближих на сантиметри от телефона ми. Разбира се той спря да звъни, точно докато беше в ръката ми и палеца ви беше готова да натисне тъча на тела за отговаряне (зеления бутон). Всичката болка беше напразна...:((( . Погледнах в пропуснати обаждания кой ме е търсил... кликнах върху показаното от телефона и нямаше ни номер ни име на неизвестния човек.
- Кой ли беше? - помислих си аз на ум. - Може би някой от момчетата от нашия клас. Еми някак си ще разбера. - Макар и да е само едно обаждане, аз леко се притесних. Не ми се бе случвало преди. - Обикновено, ако някой искаше да се гаври с мен...нямаше да му се получи главно, защото имах в най-буквален смисъл на всички номерата. - казах си аз като се надявах да има и друг нормален начин... - Освен, ако е или някой, който не съм забелязала, а той да. Крие се и не иска да бъде разкрит, но защо ще ми звъни... - зачудих се аз, като се почесвах ту по главата, като стимул за подсештане, ту по брадата, като някакъв гении и гледах в една точка или се въртях непрекъснато. Чу се почукване.
- Кой е? - попитах аз като се опитах да подреда нещата които бях повлекла при падането.
- Мама и тати са. - казаха те, като почукаха отново.
- А... добре. Само миту...- казах аз като взимах последната вещ от земята - да влизайте. - извиках, като се хвърлих на леглото все едно няма нищо.
- Миличка, какво става? От долу в кухнята се чуват удари, тропане и тъй подобни. - каза мама, като седна бавно до мен.
- Да какво става? - попита баща ми, подпирайки се на бюрото ми.
- А... нищо просто леко паднах. - засмях се аз през зъби.
- Какво?! Добре ли си? Къде се удари? - попита мама, капо си сложи дясната рака на устата.
- Мамо спокойно! Нищо ми няма само паднах и то па килим. Нищо ми няма! - започнах да успокоявам родители те си, като леко ги побутвах отзад, за да се движат към врата на стаята ми и да излезнат.
Защо хората са толкова загрижени дори от едно падане. Но не трябваше да мисля за това, а за тайнственото обаждане.
Цяла нощ си мислих за днешната случка. Кой ли беше той или тя? Знам само, че това много ме притесняваше...
