Следващия час беше математика и всички трябваше да се стегнем иначе госпожа Ганчева - дяволът, ще ни направи на ... , но както винаги не мина по план. Тя си седеше на бюрото и си четеше нещо докато ние си говорихме. Бяхме се събрали няколко групички, а ето и моето сортиране - на рокерите, на зубарите и нашата. Нашата се състой от общо шестима души - аз, Евил разбира се без него на къде, Елинор и Нина ,на които им имам пълно доверие и още две момчета Алекс и Жоро. Алекс и Жоро бяха най-добрите приятели на Евил. Разбира се Нина си харесваше по-сладкият от двамата, а това беше русия, но със светло кестеняви очи, в които може да се изгубиш като в пустиня. Той беше малко по-висок от нея но си пасваха точно. Тя също беше руса, но със сини очи. Характерите им са еднакви. Не знам дали бяха постоянно в едно и също настроение и по-едно и също време заедно, защото си приличат, или защото Нина се опитваше да е така. Отчасти май да. От друга страна Елинор никой не си харесваше, тя беше като мен без момчета по-добре. :)) От друга страна всеки се нуждае от любов или рамо, на което да плаче в тежки случаи.
- Какво ще правим сега? - каза отчаяно Алекс, като споглежда всички около масата.
- Не знам...измисли! - рече изнервено Жоро и не знам защо. Нещо го тормозеше, но и аз не го познавам добре колкото Евил.
- Аз предлагам да играем на ,, Истина, процент и предизвикателство ,, - предложи с надежда Нина.
Всички я спогледнаха ме лошо и с отекчение. Нина се прибра навътре с приведена глава. Изведнъж двете лисичките се приближиха до нас, като си вдигнаха късите полички още по-нагоре!
- Охо...! Какво си правите? - Ема се приближи до разбира се Евил и му метна закачлив поглед.
- Хи хи ...! - подкискаше се Анабел. - Здравей Алекс. Как си днес? - погледна го тя с поглед все едно го искаше само за нея. Нина я погледна един път и се отдръпна. Видях, как едната й рака се сви на юмрук.
- Какво правите тук? - попитах аз през зъби, като се опитвах да бъда възможно най-мила.
- Стига си се заяждала Лилиана! - извика ми Ема без да се замисли на какво съм способна. - Исках ме просто да видим най-добрите си приятели! - През това време Елинор кротуваше без да се обади или помръдне. И изведнъж...
- Какви приятели бе??? Тук няма такива вие сте глезли и не ви искаме. Тук сте само заради Алекс и Евил. - изказа се съвсем точно Елинор, но отзад някой я подръпна по блузата неодобрително... - исках да каза Алекс, Евил и Жоро...
Изведнъж един то групичката на рокерите пусна песен и госпожа Ганчева се разкрещя.
- Как може да се държите така! Не стига, че ви пускам да си говорите докато аз си чета... - тя преграхна и продължи пак да крещи - т.е. да проверявам тестове... - замълча си тя и седна тръшнато на така удобния си стол. Впрочем, на който всички бяхме драскали отзад на облегалката. - Бързо сядайте!!! Еее, да ви се не види.
Тя почна да пише по дъската със син маркер, който привършваше, за това го натискаше все повече и повече докато не пропише, но разбира се от това се издаваха леки звуци на нокти, които стържат. Дъската ни продължаваше по цялата стена и нямаше мира за ушите ни. Да не говорим за очите. Госпожа Ганчева беше много ниска и дебела. Винаги се обличаше много смешно или просто цветно. Тя пишеше много бавно и все се опитваше да се покачи по-нагоре до върха на дъската, заради което нонстоп си въртеше гъза. Представете си нещо голямо, всеки ден е различно на цвят (т.е. различен панталон) и да ти се върти пред очите. Уфф!
Разбира се все някой трябваше да се намеси в часа и да направи глупост. И ето и нашия победител - Жоро.
- Псс-псс! Ли! - той е много як, но ме дразнеше с това, че ме нарича Ли какво му пречи Лили...по-дълго е... - Имаш ли лист?
- За какво ти е? Нямаш ли си тетрадка! - попитах аз с егати физиономията.
- Просто ми дай... моля те...! - помоли ме с тъжната муцунка, на която аз непрекъснато се разтапях и той се възползваше от добротата ми...разбира се...
- Ето. - аз му дадох с надеждата да направи някаква глупост, защото часът беше много скучен.
Той даде на Алекс и Евил част от листа.
- Сега ще видиш за какво... - намигна ми той с надеждата, че ще се усмихна.
В следващия миг от джоба на момчетата се подоха сламки и всички се сещаха какво ще направят. Това беше отживял номер, но все пак е по-различно от уравненията по математика... Ако изключим факта, че целите панталони и гръб й бяха в бели петенца отзад нищо не се бе случило...
