-Моля те! - Простена жално Марк докато караше към клуба на Джехюн.
-Не.
-Престани, опасно е.
Вече минаваше обяд, пътищата бяха пълни, което изнервяше Марк допълнително.
-Ще бъде забавно. - Възкликна весело Хюк, от другата страна на линията.
По-големия превъртя демонстриративно очи, мислено ругаеше Донгхюк. Натисна ядно клаксона, щом автомобила пред него не потегли, макар и ярко светещия в зелено светофар.
Наистина започваше да се ядосва. Джехюн отново не вдигаше телефона си, а трябваше да знае какво се случва.
-Послушай ме поне веднъж, мамка му! Не се замесвай в това, защото няма измъкване. Въобще не е забавно, по-скоро е безотговорно.
-Успокой топката, тигре.
Марк усили скоростта, щом не видя повече коли пред себе си. Трябваше по най-бързия начин да информира Джунг-Хо, Дойонг и да смени номера си. Имаше чувството, че няма как да стане по-зле... Донгхюк се държеше като същинско дете.
-Стой настрана, това не е за теб.
-Наистина искам да дойда с теб.
-Защо? - Извика по-силно от нужното.
Бе на предела на силите си, на предела на нервите си. Хечан не биваше да се забърква в нищо от това.
-Защото ще бъда по-близо до теб.
Минхюнг зейна с отворена уста, сърцето му забързвайки ударите си. Тона, с който Хюк изрече това, накара тялото на по-големия да настръхне.
Марк не знаеше какво му става, но не му се понрави. Всячески се опитваше да държи другия далеч от себе си и от нещата, които правеше. Обаче Хечан бе твърде упорит, а дори нямаше представа в какво се забърква.
-Казах не, точка по въпроса. - Отсече категорично Марк, игнорирайки сърцето си, което заплашваше да изскочи от гърдите му всеки момент.
-О, я стига! Не съм малък, знам как да се грижа за себе си.
-Повярвай ми, не знаеш.
Той паркира колата си пред клуба на Джехюн, но не понечи да излезе.
-Впорчем, през цялото време карах зад теб.
-Моля? - Минхюнг шокирано излезе от автомобила си.
Зърна колата на Донгхюк, която спря на няколко метра зад него. Марк бавно свали мобилното устройство от ухото си, не можейки да повярва на това колко глупав бе. Затвори и бавно тръгна към колата на Хечан.
По-големия премижа с очи, щом Хюк се показа с усмивка на лице.
-За дилър си доста разсеян. - Подметна шегувито той, сетне излезе от автомобила.
Марк понечи да каже нещо, но от устата му не излезе и звук. Все още не можеше да асимилира как не го бе забелязал. Имението бе далеч от града, би трябвало да го е видял и по-рано...
По дяволите.
-Отвратителен си! Толкова ли е трудно да си стоиш на задника без да си вреш носа, където не ти е работа?!
-Бля, бля, бля. Някой говори нещо, но не мога да го чуя. - Подвикна отново Хюк, насочвайки се към входа.
Марк побърза да го настигне и грубо обхвана лакътя му. Завъртя го към себе си, впивайки ядосаните си очи в по-малкия. Донгхюк свъси вежди, но не понечи да се отдръпне. Бяха твърде близо един до друг и той неволно затаи дъх.
Мамка му, как искаше да го целуне точно сега.
-Ядосваш ме. - Изсъска тихо Минхюнг.
Хюк вдиша дълбоко, чувайки и усещайки ударите на сърцето си по всяка част на тялото.
Наистина бяха твърде близо...
Деляха ги някакви нищожни милиметри.
***
Джемин се поклащаше леко на мястото си, потънал в свой собствен свят. Думите на Джехюн не спираха да се въртят из съзнанието му и той все още можеше да ги чуе, отчетливо. Болката се бе все така там, някъде... Вътре в него.
Вече нямаше сълзи, които да изплаче, думи които да изрече и действия, които да предприеме. Вече нищо не бе от значение, не усещане нищо.
Отпи солидна глътка от мартинито си, оглеждайки се наоколо. Сиченг го бе потърсил, за да се видят. Дискотеката, в която бяха бе далеч от центъра на града и все още бе сравнително спокойно вътре.
-Кога успя да изпиеш толкова много? - Попита Уин, сядайки до него.
-Къде беше?
-До таолетната.
Нана кимна някак разсеяно, като изпи цялото съдържание на чашата. Той понечи да си поръча още, но другото момче го спря.
-Мисля, че това ти беше достатъчно.
-Стига де. - Той изду устни, цупейки се. - И без това нямам настроение.
-Това не е фактор, за да пиеш.
-Напротив. - Джемин вдигна ръка, правейки знак на бармана.
Момчето зад бара направи желаното питие и Нана отпи доволно. Искаше поне за миг да забрави за всичко.
Или по-точно да забрави за Джехюн... Имаше чувството, че се побърква.
Всичко в него бушуваше.
-Какво не е наред? - Полюбопитсва Уин Уин.
Той отпи от своята напитка, следеейки зорко реакциите на другия. Макар и да не го познаваше толкова добре, ясно можеше да види мъката в очите му и умората, която изразяваше тялото му.
Още от университета, Сиченг усети нещо особено в Джемин. Не можеше да прецени какво точно, но бе различен. Самото му излъчване... Беше красив. Много красив и Сиченг не можеше да го отрече.
Нана бе свел глава, поклащайки стъкления материал в ръката си, сякаш чудейки се какво да каже.
-Много по-лесно е просто да се усмихвам фалшиво, от колкото да ти обяснявам как се чувствам.
Сиченг свъси вежди, премигайки на парцали.
-Какво?
Нана махна пренебрежително с ръка, сетне се изправи от мястото си.
-Отивам до тоалетната.
Имаше нужда да се освежи, главоболието не закъсня и сега усещаше режещата болка двойно по-силна. За щастие все още не бе пълно с хора и той лесно стигна до дестинацията си. Отвори вратата и влезе в една от кабинките.
Усещаше, че започва да му се гади, но не отдаде внимание на това. Щом излезе, побърза да наплиска лицето си обилно с вода. Вдигна поглед, срещайки образа си в огледалото. Докосна леко лицето си, тъмните гръгове под очите му се виждаха отчетливо.
-Отвратително. - Простена недоволно той, свеждайки поглед.
Не можеше да се гледа...
Наплиска лицето си отново, вдишвайки спокойно. Почувства се малко по-добре и понечи да напусне, но точно в този момент, непознато момче влезе. Нана не му обърна особено внимание, като го заобиколи. Момчето обаче, обхвана китката му като го спря на място.
Той свъси вежди, отдръпвайки рязко ръката си, сетне заговори.
-Какво искаш?
Момчето се усмихна ехидно и извади нащо от джоба на дънковото си яке. Беше малко найлоново пакетче, пълно с бял прах. Джемин мигновенно се досети какво бе съдържанието на пакета, като поклати глава.
-Продавай си стоката някъде другаде.
-Знам, че искаш.
Нана повдигна едната си вежда, оглеждайки непознатия обстойно. Бе висок горе долу колкото него, с черни дънки, тялото му изглеждаше силно, косата му бе лилава. Имаше малък татус на обърнат кръст, под дясното око.
Изглеждаше готино, заключи наум Джемин.
-Няма откъде да знаеш. - Той му смигна, готов да излезе.
-Ами ако ти го дам без пари?
-Това съвсем би ме отказало да взема каквото и да е.
-Прав си. - Непознатото момче се подсмихна леко.
Направи няколко крачки към Джемин, сетне впи тъмните си ириси в него.
-Хайде де, няма да ти взема много. - Той поклати леко пакетчето пред лицето му.
Нана го проследи с очи на няколко пъти после отново се съсредоточи вълху очите на момчето. Взе рязко пакета, отстъпвайки крачка назад.
Какво пък?
-Колко искаш?