Джимин се надигна от леглото си бавно. Трябваше да действа. Знаеше, че трябва. И макар да го беше страх, нещата стояха в негови ръце. Да, Юнги разговаряше с полицията, но какво от това?
Щом Пак стъпи на земята, той усети как краката му омекват. Но това нямаше да го спре да се изправи пред страха си. Не откъсваше поглед от очите на непознатия - с всяка секунда пропадаше по-надълбоко в тяхната пропаст. Чувстваше се хипнотизиран. Съзнанието му се водеше единствено от страха и първичната нужда от самосъхранение.
- Здравей, мили ми Джимин. - Мъжът изрече бавно, спокойно. - Стой мирно и кажи на приятелчето ти да затвори бързо, преди да е станало късно и да няма връщане назад.
Джимин кимна. Знаеше, че ако не прави това, което той им нареди, с тях е свършено. - Хьонг, затвори. Чу го. - Юнги погледна най-накрая към мъжа. На главата си имаше маска, но Мин вече го бе виждал без нея. Знаеше колко невинно лице има. Знаеше, че никога не би предположил, че човек с такъв външен вид би вкарал толкова страдание в живота на най-добрия му приятел.
Юнги затвори телефона, но вече бе казал това, което бе нужно. Полицаите вече бяха тръгнали към тях, но да се надяваме да стигнат навреме. Мин постави телефона на земята и се отдръпна назад от него.
- Юнги, не ти ли казах да стоиш далеч от моя Джимин? - Мъжът запита, все така държейки пръта. Очите на Джимин шареха от, покритото с маска, лице на непознатия до пръчката, която той бе обхванал с една ръка. - Сега и двамата седнете.
Момчетата отстъпиха крачка назад и седнаха на мекото легло, което в момента им се струваше изключително неудобно, заради адреналинът, който изпълваше вените им и се смесваше с кръвта им.
- Не искам да си толкова близо до моя Джимин, Юнги. - Мъжът заговори отново. - Не ми ха- той реши да добави нещо, ала точно тогава Джимин отвори уста.
- Не съм твой. - Изшептя Джимин. - Няма и да бъда!
Мъжът извъртя очи. - Джимин, миличък. Не съм те питал. Нямаш избор.
Непознатият се доближи до Пак и се вгледа в него. Очите му обхождаха всеки един детайл от лицето на Джимин. Ах, бе толкова перфектен. - Защо искаш нещата да станат по трудния начин, мили мой? Бъди послушен.
Джимин го погледна за пореден път в очите. Ала този път погледът на Пак излъчваше омраза в най-чистата й форма. Мъжът се засмя и постави ръката си върху лявата буза на Джимин, ала той бързо се отдръпна. - Не ме докосвай.
Непознатият затегна челюст. - Джимин... - Речта му бе прекъсната от тропота на вратата и последвалите думи:
- Полиция, отворете вратата или ще я разбием! - Чувайки това, мъжът вдигна пръта бързо. Удари Мин в тила, за да спечели време, в което да може да избяга през прозореца.
Юнги изруга и загуби равновесие за момент, ала Джимин бързо му помогна. И през това време непознатият успя да мине през прозореца и да започне да тича по аварийните стълби бързо надолу.
И тогава се чу трясък от коридора.
Полицаите разбиха вратата.
А прътът беше оставен там, на пода. С всичките отпечатъци по него. Но непознатият нямаше време да мисли за това как да покрие следите си.
/// Намджун, обичам те, извинявай, че те правя лошичък