Росен
Когато тя напусна стаята не се сдържах. Гърдите ми се разтресоха от смеха и седнах на пода, а момичетата се бяха подпряли на мен, смеейки си.
-Престанете да се смеете!
Сложих ръка пред устата на една от трите и стиснах силно устни.
-Тате, мама ще ни се сърди ли?
Боже! Мисля да ив купя гривни или гердани с техните имена, за да ги различавам, че май ще ям бой с точилката от някоя жена в дома си.
На следващата сутрин
Наталия
Седнах на стола в близост до прозореца и поех книгата в ръка.
-Сърдитко Петко? Гладен ли си?
-Да, господин скоро ще ям бой тип "Първа брачна нощ".
Избуботих сърдито, а трите ми нагли дъщери се хилеха. Ей, мама ви българска! Ке ви разкатая фамилията.
***
Затворих вратата на стаята след себе си и отидох към прозореца. Подпяях се и се загледах напред. Бяхме на последния етаж на сграда, която преди не бях виждала.
-Дошъл си да живееш в града. Ами къщата?
Държеше чаша с алкохол в ръката си и гледаше навън. Без за ме поглежда ми отговори.
-Пуснах го за продажба преди дни. Не го искам. Носи ми спомени.
-Мелиса не би искала да го продаваш. Толкова ли лоши са спомените?
-Ах, Мелиса... Това име...
Мелиса беше майка му. Мислех да кръста Дениза Мелиса, но не го направих.
-Винаги съм искал да имам дъщеря. Сега имам три, но нито едната не е с това име.
-Аз пък исках момчета. Дори на моменти през бременността те обвинявах за дето си ги пакетирал в женски, а не мъжки.
-Как щеше да ги кръстиш?
-Никита, Алекзандър и за третия не бях измислила име.
Погледна ме изненадано, а аз само свих рамена. Наистина имаше време, в което го обвинявах.
-Може би съм щяла да го кръста Росен.
-На мен?
-Друг с това име не познавам. Втори не ми и трябва.
-Е, ще ям ли бой?
Усмивката върху лицето ми беше... От ухо до ухо!
***
-Счупи ми костта, жено.
Ядох сладки и го гледах как си държи лед на ръката.
-Нищо ти няма. Осем години по боксовите рингове не си ли очупи кости!? Сетила се Мара по гъза да се побара!
19 години по-късно
-Никита! Ще ви убия!
Разкрещях се към сина си и дръпнах завивката, върху която двамата с Александър лежаха. Отдръпнах се назад, за да не паднат върху краката ми.
-Ооо, Гръмотевице! Добро утро и на теб.
-Хич не ме грамосвай-мамосвай, Александре! Ставайте и двамата.
Взех една кана с вода и излях съдържанието й върху тях. Оставих я на земята и излязох от стаята. Тръгнах по коридора и щом минех покрай вратите на децата, удрях с юмрук, за да ги събудя.
Къде се мотаят!? Четири сутринта е, а те още спят ли спят сигурно. Слязох в кухнята, където открих Роксана, която пиеше кафе.
-Поне ти си будна, дъще. Къде са сестрите ти?
-Ева се облича, а Дениза излезе в градината. Има поръчка за корица и я довършва.
-Слава на Бога. А Мелиса?
-В банята е.
-Супер! Останаха само братята ти и...
-Тук сме, мамо, тук сме.
Тропота от три чифта мъжки обувки погали слуха ми.
-Добре. Остана само Мелиса. Отивам да я видя.
Ракетно се изстрелях от кухнята и тичайки тръгнах към стаята й. 17 години, още три деца, брак с човека, от който избягах преди 25 години, много сълзи и много изтекла вода. Животът ми беше коренно различен. С четири дъщери, двама сина и дано скоро – внуче! На 50 години съм! Време ми е вече.
-Мелиса?
Вратата на банята се отвори, а от там излезе тя. Усмивката не слизаше от лицето й никога.
Истината бе, че тялото й лицето й бяха точно като тези на Мелиса, майката на Росен. Поне според неговите спомени и разкази, които сме чували.
-Готова ли си, миличка?
-Само да си вържа косата и идвам.
Кимнах и тръгвах към вратата, но гласът й ме спря.
-Има ли нещо, миличка?
Огледа ме и погледът й се спря на лицето ми.
-Изглеждате уникално за своите 50 години.
Изпратих й въздушна целувка и слязох долу. Момчетата закусват, Росен говори, Роксана блее в телефона, пие кафе и говори с Ева, Дениза... Дениза? Градината! О, Боже!
Майчинския инстинкт в мен се задейства и свалих обувките си, след което изхвърчах през вратата и тръгнах към градината.
Намразих тази градина и освен, ако не се събирахме познати и семейство не слизах долу. Имахме седем случая на отвличане и всичките седем бяха извършени в тази градина.
Дори не разбирах как го правят. Първо близнаците още докато бяха кърмачета, после детето на една от помощните, аз, Мелиса, Ева, Росен и накрая, само преди две години – Дениза!
-Дени! Дени! Дениза!
Разкрещях се и се огледах. Издишах спокойно, когато я видях да стои на масата в компанията на момче от охраната.
Веднага щом той вдигна погледа си към мен му направих знак да си седне.
Върнах се вътре, където всички бяха готови. Е, почти всички.
Същата вечер
Люлката се люлееше от полъха на вятъра, а пръстите ми се заплитаха през все още напълно мерната му гъста коса, докато гледах напред.
-Мислиш ли за нещо?
Погледнах го в очите и се усмихнах топло. Кимнах и отново се загледах напред към луната.
-За какво?
Тежка въздишка се изтръгна по особен начин от мен и го погледнах отново.
-Този сутрин видях Дениза в градината. Стоеше със Годригез и си говореха.
-Той направил ли й е нещо?
Усетих как гласът му се променя и как тялото му се стяга. Винаги щом станеше въпрос за някоя от четирите, той се превръщаше във звяр. Не даваше някой да ги закачи или да ги нарани.
-Не, но се замислих. Та те са на по 25 години, а още нямат семейства. Не искам да ги притискам, но...
-Но?
-Но просто искам да ги видя с деца на ръце. Искам когато пристъпя в домовете им да чувам онзи детски смях, който ми липсва.
-Искаш да гушкаш бебе?
Усмихна се, а аз го цапнах през гърдите с длан.
-Не в този смисъл, дяволе! Просто искам да имам какво да правя, кой да обличам и кой да събличам.
-Ами аз?
-Старо куче си.
-Тогава можем да направим нещо добро.
Изправи се в седнало положение и седна срещу мен.
-В Лондон има много деца по сиропиталищата, които се нуждаят от грижи. Ако ме разбираш...
Още преди да довърши го прегърнах силно с широка усмивка.
-Да, да, да! Това имах в предвид, като ти заговорих за деца.
-Можеше да кажеш веднага. Но имаме проблем.
Погледнах го изплашено, а той се усмихна.
-Ще му е трудно да свикне с шума.
И ако този трикрилен гардероб не ми беше съпруг, нямаше да е жив!
-Мисля, че двамата взаимно един на друг сме дилъри на щастието.
-Ооо, да! Обичам те, жено проклета!
Край!
Нещото, което винаги съм мравила в края на една книга е това да напиша "Край!"...
Това беше тяхната история. Следващата от поредицата е за синовете им. Александър и Никита.
"Синовете на мафията" пристигат в комплект съвсем скоро.
Надявам се да ви е харесала!