- Лунният фестивал е след пет нощи – напомня ми Андракс, сновейки из сборната зала, докато аз седя смълчан, отпуснал гръб на високата облегалка едно от големите велурени кресла. – Знам, че сега си изключително напрегнат, братовчеде, но каквото и да правиш, не можеш ли първо да изчакаш празникът да отмине?
В камината пред мен танцува ярък огън. Пукащият шум от изгарящите съчки уплътнява тишината, а през балкона, закрит от тъмночервени завеси, нахлува нежен полъх с дъх на море. Правя опит да се съсредоточа върху това - усещането отново да имам дом, който ме приютява.
После се съсредоточавам върху въпроса на Андракс.
- Знаеш повече от добре какъв е отговорът. – Масажирам с пръсти слепоочията си. – Тя се влошава. Ако беше твоята сродна душа, ти също щеше да постъпиш като мен.
Той ми обръща гръб, но виждам как потропва с крак.
- Слушай, братовчеде. – След миг се извърта с лице към мен и се настанява на отрещното кресло, впивайки поглед в очите ми. – Аз, както винаги, съм на твоя страна и те разбирам по-добре от всеки друг. Но освен като твой главен съветник, ще ти го кажа и като роднина. – Навежда се леко напред и заговаря: – Това, което възнамеряваш да предприемеш, е твърде голямо и опасно. Не ти ли стигна всичко, което преживя през тези двайсет години? Кажи ми, братко, стигна ли ти, или искаш още?
- Бил ме разбирал! – изсумтявам насмешливо, изправяйки се от креслото. – Защо все ме караш да ти припомням какво си казал преди броени секунди? Още не си на хилядолетия, Андракс.
Той се позасмива:
- Е, ако майка ти беше тук сега, би казала, че братовчед ти е умно момче, което ти мисли доброто и че би било най-добре да се вслушаш в съвета му. – Отклонява очи с носталгична въздишка. – Само Ариадна би могла да те вразуми в този момент.
- Ако обичаш, спри да използваш думите на майка ми като оръжие в споровете ни – почти изръмжавам. – Не може дори да я споменаваш в мое присъствие, нито извън мое. Не го прави повече, Андракс.
- Мисля, че онова, което говоря извън твое присъствие, си е лично мой избор, Азриел. – Усмихва се, но пък това никога не му е пречило да се заяжда. – Освен това, аз също я обичах, братко.
- Както и да е – отклонявам темата аз. – Къде са момчетата?
- На границата е възникнал някакъв проблем – безучастно свива рамене той. – Сигурно са още там.
- Проблем? А ти не се ли поинтересува от този...
Внезапно нещо смущава слуха ни. Силен резлив звук отеква в главата ми като тъпан и ехото му остава известно време върху черепа ми. После, когато си помисляме, че се е свършило, звукът се усилва още повече. Поклащам леко глава, за да отблъсна екота от стържене и скрибуцане. После се приближавам към балкона и отгръщам завесата, следван по петите от Андракс.
Защитите на града се вдигат. Това е придизвикало грохота.
- Кой им нареди да го правят? – Надничам изучаващо навън.
- Ново е и за мен, колкото и за теб – отвръща озадачено той. – Ала щом вдигат защитите, значи са освободили и силовото поле около границите на Дафрос. Ще се поинтересувам по-късно.
- За разлика от теб, аз възнамерявам да поискам обяснение още сега – заявявам, спускайки завесата, след което се запътвам към изхода на салона.
- Азриел – повиква ме Андракс, разперил ръце. – Водихме разговор, братовчеде. Забрави ли?
- Ще се върна по-късно, за да го довършим.
Отварям вратите в същия миг, в който някой отвън ги бутва към мен, за да се озова лице в лице със Зевран. Зад него Роуланд, Демон и Фенрис настояват да влязат, така че се наблъскват вътре наред с мен и се завъртат в напрегната обиколка на залата.
- Трябва да говорим. Незабавно – заявява Фенрис.
- Точно навреме – приближава се със скръстени ръце Андракс. – Защото и ние имаме нещо да ви попитаме...
- В двореца бяха навлезли врагове – съобщава Демон.
- Забрави за въпроса ми – извърта очи Андракс.
- Удържахте ли ги? – е първото, което ми идва да питам.
- Бяха двама – разказва Фенрис, който явно е бил очевидец н на случилото се. – Нападнаха Рианон и сестра ѝ в библиотеката. Ако не се бях появил навреме, сигурно щяха да ги убият.
- Разбра ли кои са? – задавам най-съществения въпрос.
- Пратеници на Айрин Буреносна от Мраморен край – твърд и непоколебим отговор. – Заплашили Рианон, че Айрин и Магнус щели на всяка цена да върнат Кайра в Мраморен дворец, за да я убият както си му е редът.
- Да се наредят на опашката – подсмихва се Андракс.
- Ако се появят още от тях – заръчвам на всички им. – Не ги убивайте при никакви обстоятелства. Задръжте ги за разпит.
Те кимват в уверение, че са разбрали.
- И нека защитите останат. Поне докато празникът отмине.
- А какво ще си помислят гостите ни, когато заварят силово поле, издигнато над Дафрос? – интересува се Андракс. – Така ли ще ги посрещнем? С предупреждение, че са в опасност по време на престоя си тук? Чудно какво ли ще каже Елион по въпроса?
- Той е приятел – твърдя аз. – Ще ни влезе в положение.
- Твой избор – вдига ръце Андракс. – Просто ти напомням колко е предпазлив господарят на Еризен. Не проваляй празника. Знаеш колко е важно това за сестра ти, братовчеде.
- Разбира се, че го знам. – Облягам гръб на почти угасналата камина и попивам остатъка от топлината, размишлявайки. – Само че в момента би било по-правилно да размислим върху нещата в по-дълбок аспект, отколкото само за репутацията си пред Елион.
- Ако държим да запазим представителността си, без да всяваме смут при пристигането на гостите, нека просто да сторим най-малкото и да затегнем стражата по границата – предлага Зев. – Бих могъл да се заема веднага.
- Това е добра идея – одобрява Андракс. – Направи го.
Тъй като братовчед ми е мой съветник, а известно време бе и господар, не мога да се усъмня, че винаги е мислил най-доброто за Дафрос. Затова му се доверявам и кимвам в потвърждение.
- Само че няма да се заемаш веднага – поглеждам Зев, а той и останалите ме стрелват с любопитни погледи. – Никой от вас няма да се заема с нищо веднага. Трябвате ми свободни.
- Каква е тази внезапна прищявка, братовчеде? – Андракс, ухилен до уши, намушва ръце в джобовете си и се обляга до мен на камината. – Да не би да си се чалнал случайно?
- Не. Трябвате ми свободни, защото имаме една по-различна работа за вършене – усмивка плъзва по лицето ми.
Петимата все още ме зяпат любопитно.
- Азриел, това е нещо... – засмива се Роуланд – нетипично.
- Бледен ми се струва. – Фенрис оглежда лицето ми. – Може да е пипнал нещо. Решил е, че си нямаме задачи. – Примижава с едното око. – Да. Определено не го бива.
Залата се изпълва с дрезгави смехове. Включително моят.
- Каква е идеята ти? – пита във врявата Зев.
Те спират да се шегуват, за да чуят добре отговора ми.
- Научих, че момичетата вече са започнали подготовката си за фестивала. – Скръствам ръце, отблъсквайки се от камината. – И се замислих... Щом те вече подготвят алтернативи за вида си на празника, как ли бихме изглеждали ние в сравнение с тях? Затова реших, че ще трябва да направим нещо по въпроса.
- Да се наконтим като момичетата? – вдига вежда Фенрис.
- Не като тях... – промърморвам отегчено, – за тях.
- Това нещо като съревнование ли е? – пита Роуланд.
- Невежи – поклащам глава, не успявайки да сдържа усмивката си. – Кога за последен път сте полагали усилия да изглеждате добре?
Те се споглеждат с леко объркване.
- Някои от нас го постигат без усилия – отбелязва Фенрис. – Нали знаеш. Аз с косата и всичко останало. Андракс само с косата. Други като Зев изглеждат леко занемарени с прахта по ботушите, но им е простено. Ами този тук – посочва Демон, – той живееше като вълк допреди месец. Надали ще се получи, приятелю.
Репликата му спечелва неодобрителните погледи на Демон и Зев, както и смеховете на двама ни с Андракс. И макар да мога да се съглася с него, казвам:
- Заслужава си да опитаме.
- Според мен е твърде рисковано – предупреждава ме упорито Фенрис.
- Повтори още веднъж това с вълка и, кълна се, бледа ти е представата какво ще... – Демон няма време да довърши.
- Нима не чуваш как ръмжи? – подразня го пак Фенрис. – Изобщо не се е подобрил отпреди месец.
Демон го избутва настрани, ала, противно на думите си, не посяга да му направи нищо повече. Отдавна вече съм свикнал с еженевните им сдърпвания. Зевран е скръстил ръце, сдържайки напора да халоса Фенрис зад врата, а Роуланд, както обикновено, наблюдава отстрани и се подиграва с типичното за вещер остроумие.
Андракс е най-малко засегнатият в този случай.
- Стига толкова! – озаптявам ги веднага. – Добре тогава, нека да го погледнем от по-различен ъгъл. Демон. – Поставям ръка на рамото му. – сигурен съм, че Рианон ще изглежда вълшебно на празника. Сестра ми ще се погрижи за това. Не искаш ли да я поканиш на танц, докато си също толкова спретнат?
Този път Фенрис ме подкрепя с лукава усмивка. Накрая забелязвам, че Демон поддава, съгласявайки се мълчаливо.
- Зев – преминавам към него. – Ти не искаш ли същото?
- Разбира се – разтяга усмивка Фенрис. – Не си прави труда да отричаш, приятелю. Всички сме те забелязали как зяпаш Кресида Червенокрила по време на вечеря.
- Дръж си езика – предупреждава го сурово Зев.
- Сестра ми ли зяпаш? – Роуланд смръщва лице в гримаса и, струва ми се, оттенъкът на кожата му пожълтява. Поглежда мен, после отново Зев. – И двете ми сестри ли, момчета?
Свивам рамене и лукава усмивка изгрява на лицето ми.
Зевран отваря уста, изглеждайки разколебан:
- Подходящ момент ли е да вмъкна, че бях сам със сестра ти в гората онзи ден и...
- Не. – Роуланд поема дъх през зъби. – Никак не е подходящ.
- Е, тогава ще го говорим друг път. – Зев изпуква леко врат.
- Момчета – правя нов опит да спася всички ни от неловката ситуация и този път се получава. – Ако най-сетне сте се разбрали по въпроса, предлагам да започнем с приготовленията.
До един замлъкват като сгълчани кучета, съгласявайки се с мълчаливо кимване. Проличава си, че чакат да получат заповед или поне подсказка какво трябва да направят. Винаги е било така. Но смятам, че е време това да се промени. Поне за един ден.
- Развихрете въображението си – това единствената заповед, която им давам този път. – Мисля, че можем да започваме.
~~~
Час по-късно сме направили нещо неопределено със себе си. Не мога да преценя дали сме се справили както подобава, но знам поне, че не изглежда никак зле. За късмет, гардеробът на Андракс е въоръжен с малко по-официални дрехи от обичайните, с които разполагаме. Кожени ботуши, няколко изтънчени палта, каквито понякога обичам да нося. Наметки от различна материя, ушити в най-разнообразни, ярки и тъмни цветове, старателно избродирани в духа на природата – гора, море или изгрев – както и снабдени с брошки от благороден метал, измайсторени в интересни форми.
Толкова много неща в гардероба, а братовчед ми поддържа най-обикновен вид, който изглежда елегантен сам по себе си. Не го виждам често да носи някое от облеклата, с които разполага в стаята си. Въпреки това Андракс създава у всекиго впечатлението на спретнат мъж. Още от дете не е спирал да се грижи за вида си. Стотици години живот и все още намира смисъл в това. Аз също, ала не бих могъл да се похваля, че го правя всеки ден.
За Андракс, Роуланд и Фенрис възприемането на външния си вид в по-елегантна дреха не се оказва трудна задача. За Демон и Зев обаче, това изглежда нещо доста нетипично.
Знам как се чувстват. Двама воини, закоравели в постоянни жестоки битки, с толкова голям брой грозни белези по телата си – добре познато за мен усещане – покрили недостатъците си под меко облекло и красиви аксесоари.
Зев изглежда заинтригуван от отражението си в огледалото. Високата яка на дрехата почти прикрива белезите на шията му, но все още нищо не е способно да скрие онези по половината му лице. Като изключим тях, другарят ми би могъл да изглежда дори чаровен по женските стандарти. Фенрис не престава да му спрята шеги за обичайния прах по ботушите, който в момента липсва. Обувките му са нови и лъснати до блясък, от тъмнокафява кожа. Все още не е дошъл моят ред да се погледна в огледалото.
Когато най-накрая настъпва момента да се огледам, едното крило на тежката порта се отваря предпазливо, разкривайки двете прислужнички на Кайра. Ако правилно помня – Силф и Ная бяха имената им. Точно те двете ми съобщиха малко по-рано днес, че момичетата са започнали подготовката си за Лунното тържество. Двете човешки девойчета встъпват вътре и червенокоската бутва леко вратата, за да я затвори след себе си.
- Господари мои – възхитено се изкисква тъмнокосата Силф. – Поздравления! Изглеждате толкова елегантни! Ала трябва да знаете, че господарките по нищичко не ви отстъпват.
- Пратил си прислугата да шпионира момичетата? – свъсва вежди Зев, отправяйки въпроса си директно към мен.
- О, ние не правим такива неща – поруменява дребничкото момиче с кестеняви къдрици. – Тук сме да проверим дали имате нужда от нашата помощ за приготовленията.
- Много услужливо, момичета – отговарям. – Всъщност ние се нуждаем от вашите съвети. Както навярно вече забелязвате, не сме много вещи в облеклото и... всичко останало.
Двете се изкискват в шепи, но бързо придобиват изначалния сериозен израз на лицата си. Силф се прокашля дискретно:
- За нас ще бъде чест да помогнем.
И те чевръсто се заемат с работата, която сме им възложили. Преравят гардероба с дрехите, подбират тоалетите с лекота, след това се заемат с подходящи аксесоари и изсипват откритието си на спретната купчинка на леглото. Свършват всичко с внимание, но и с удоволствие. Изглежда толкова лесно, когато го правят те.
- Имате късмет, господари, че всичко отива на такива тела.
Но истината е, че те двете имат дори по-голяма заслуга.
- Силф, нали така? – подпитвам за всеки случай девойчето с кафявата коса, докато червенокосата ѝ приятелка все още е заета с подбирането на тоалетите.
- Да, господарю – кимва положително човешкото момиче.
- Би ли ми отделила минута?
- Разбира се, господарю.
Отвеждам я в самотния ъгъл на покоите, далече от шумните вълнения. Малката Силф – както я нарича Кайра – се оказва дори по-малка, щом застане до рамото ми. Щом се готвя да продумам, тя се навежда заинтригувано към мен.
- Доколко добре познаваш вкуса на господарката Кайра?
- Много добре, господарю! Отдавна се грижа за нея.
- Мога ли да разчитам на помощта ти?
- Насреща съм, господарю – казва в готовност Силф.
- Ще се допитам до теб относно нещо много важно, като се надявам на добър съвет. – При тези думи тя кимва отново, за да потвърди, че е готова да слуша останалото. – Днес ще изненадам господарката по такъв начин, че никога да не го забрави и искам ти да ми помогнеш. Кажи, знаеш ли кой е най-любимият ѝ десерт от всички съществуващи десерти?
- Разбира се, господарю! Тя боготвори карамел и боровинки. Види ли такъв десерт, очите ѝ блещукат! – изкикотва се Силф.
- Би ли се заела веднага да приготвиш от него? И нека бъде много голям. Като за... как го наричахте вие, човеците? За сватба? Да. Като за сватба.
- О, господарю! – Тя запушва устата си с ръце и кимва.
На устните ми изгрява блага усмивка.