Hans Zimmer - No time for caution
Главата е специално издание, което означава, че е двойно по-дълга от обикновено! Надявам се да се насладите!
Гледна точка на Винсент
- Мариса, искам да знаеш, че единствения човек, на когото можеш да вярваш, съм аз.
- Ами мама?
- Мама избра да не бъде с нас. И ни предаде, Мариса.
- Тя ме обичаше както преди.
- Направиха ли ти нещо? Дадоха ли ти нещо, докато беше горе?
- Не. Държаха се добре с мен.
- Не можем да бъдем с тях, нали знаеш?
Мълчание. Талиа се облегна на дивана, слушайки съкровения разговор на дъщерите си, които мислеха как да я изоставят. Сподавяха се и сълзи от очите и. Понякога ме връхлиташе мисълта дали би се отказала от мен и дали майчината и обич би се оказала по-силна? Нямам деца и не мога да я разбера. Само разбирам, че голямата и дъщеря по нищо не и прилича. Убеден съм, че би я изоставила, макар да и е майка, защото тяхната привързаност е минимална.
И за мен е пречка да имат близост, защото Хейдън е опасна и мисли със сърцето си, влага прекалено много чувства дори в насилието си.
- Искам да имаш това, в случай, че се нуждаеш от помощ и няма никой наоколо. Съжалявам, Миша, но трябва да се научиш да се защитаваш. Както защити мен, когато Хари ни срещна за пръв път, помниш ли?
- Да. А къде е той?
- Той...ще дойде съвсем скоро.
Хм. Чакам любимеца си с нетърпение. Толкова усилия съм вложил в него и накрая най-остър се оказа неговият нож.
- Винсент, спри го. Не искам да слушам това.
- Беше ясно, че тя ще си прави отделни планове, Талиа.
- Няма да ме заобича отново. Никога.
Това им е проблемът на жените. Всичко превръщат в голяма драма.
В стаята влезе Бил, който беше запъхтян и оборудван сякаш ще ходи на световна мисия. В действителност ще се изправи пред един старец и неговата сбирщина.
- Вече са в обсега ни.
Талиа се размърда некомфортно на мястото си.
- Доведете Хейдън и Мариса тук.
- Да, шефе.
След като останахме сами, отидох и я хванах за раменете. Плъзгах пръсти по ключицата и, врата и, целунах ухото и.
- Искам да се успокоиш. Ако не искаш да гледаш, аз мога да се справя с нещата.
- Това е моята история, Винсент. Няма да бягам както винаги. Ще посрещна каквото и да е.
- Тогава искам да бъдеш твърда и да не позволяваш да те размекват. Знаеш, че Хейдън ще ни предаде, когато и се отдаде възможност.
Още от сега беше на предела да се разплаче. Не мога да позволя да използват това срещу нея.
- Вземи от тези.
Подадох и от най-силните си успокоителни, които щяха да и повлияят. От няколко вечери насам бърка по шкафовете ми сама, дори искаше да си бие инжекции, попадаше в някакви истерични кризи и стресът и се отразяваше ужасяващо. Обичам тази жена, но определено е лабилна и не са я научили, че светът извън у дома е безмилостен. Каквато и да е Хейдън, тя знае тези неща много добре и ако е нужно да я отстраня от пътя, въпреки жалостта на майка и, ще го направя.
Ръцете на Талиа се разтрепериха и тя се хвана за врата ми, за да ме придърпа по-близо до себе си.
- Обичам те, независимо какво се случи аз съм с теб.
Погалих косата и и я целунах по устните.
- И аз те обичам. Всичко ще бъде наред.
Целувах я безкрайно, нуждаеше се от успокоение. Зле и се отразяваше всичко това и на мен ми се искаше да свърши.
В този момент Хейдън и Мариса пристигнаха.
Погнусена беше физиономията на Хейдън, определено, но майка и също е човек и има право на любов. Хейдън явно е изоставила Хари като куче в Провидение и сега се ядосва, когато види някаква форма на обич.
- Аз предлагам да скрием Мариса, за да бъде в безопасност. Тук горе има таванско помещение.
- Искам ключът да бъде у мен.
Хейдън както винаги и се искаше да изявява условия, изисквания, да те гледа заплашително и отмъстително и да си мисли, че е неразгадаема.
- Ето ти ключа.
Докато те се сбогуваха, прегръщаха и разцелуваха, аз наредих на Бил армията да е в готовност, както и останалата част от плана да е задействана и само да чака знака ми. Докато съм тук, враговете ми няма да излязат живи от Обсег.
- Искам да имам пистолет у себе си.
Хейдън се яви пред мен и така ми се искаше да и дам да разбере, че тя нищо няма да определя и нищо няма да изисква повече.
- Мислим ти само да говориш с Круз. Ние ще се справим със силовата част, ако въобще има нужда от това. Нали обявяваме мир?
- Ако ще сме заедно в това, аз няма да се изправям пред толкова хора без оръжие.
- Виж, Хейдън...
Обърнах се, а Талиа не се намираше около нас.
- Мислиш ли, че ще ти дам оръжие, след като ме нападна най-нагло в собственото ми жилище?
Приближих се максимално до лицето и, шептейки достатъчно разбираемо, че да си затвори устата. Няма да ми се качи на главата. Очаквам следващата и стъпка да е да мине на страната на дядо си, и това ще даде началото на края.
- Не съм от полза без оръжие.
Опитваше се да ме манипулира с най-евтините номера, на които не вярвах дори като малък.
- Тогава стой настрана, щом не смяташ, че си от полза.
Отдръпнах се и нагласих жилетката си, след това наредих пълнителите за оръжията във вътрешния си джоб.
- Бил, искам амбулаторията да е запечатана и всички лекари да са вътре, защото ще има нужда от тях.
- Да не се разхождат хора насам-натам, всички, които не могат да се бият, ги събирате в мазетата и да се оправят. Всички запаси храна искам да са складирани на сухо в най-долните килери, оръжията - разпределени САМО сред пазачите, на останалите трениращи давате стрели, лъкове, ножчета и така нататък. Жилетките ги раздаваш само сред вас, искам да има 100 резервни бройки. Направете проверка на часовниците, за да може да се чуваме с всички долу. Не искам никой да прави своеволия! Ето, прочети останалото на другите, ти отговаряш за всичко.
Потупах го по рамото и се обърнах. Качих се по стълбата при пазачите, за да видя през бинокъла до къде бяха стигнали Провидение. Бяха наближили, дори успявах да видя лицата им. Видях Круз, Стоун, Джейсън...Хари го нямаше сред тях. Огледах се за него, но така и не го видях. Трябва да са измислили нещо. Или пък той да се е отказал? Не би било изненада Круз да го е убил, но едва ли ще жертва такова силно момче, което определено ми е неприятел. Хм.
Ще оставя Хейдън да разбере за себе си, че възлюбеният и не е стигнал до Обсег.
А сега ... сега е време да разкарам тези нещастници от живота на мен и Талиа веднъж завинаги.
Гледна точка на Хейдън
Мислех, че най-силното вълнение, което ще изпитам, е като проведа разговор с майка си за пръв път от много време, но в момента насила се държах, за да не се разтреперя. През главата ми преминаваха толкова мисли за Мариса, Хари, за Кристъл, Дерек. Не се страхувах за това аз как ще свърша в тази ситуация, а мислех единствено за тях.
Определено това е грешен момент за самосъжаление. Огледах стаята, потърсих слабото звено на цялата група, което евентуално ще ме сдобие с оръжие, но всички изглежда не помръдваха от сериозност. Бяха се екипирали от главата до петите, не съм убедена, че дори биха ми отвърнали, ако ги заговоря. За момента разчитам единствено на Гарет, но той също не позволи да му се бъркаме и нямам представа в кое време точно ще заложи капана си, нито пък дали и ние не сме попаднали в него. Помогнахме му, нещата са в пълна готовност и единствено от него зависи дали ще е успех или провал. Единствената ми задача като присъстваща тук горе, беше да запаля нещо в помещението и да пламне огън.
Всичко тук беше строго подредено, всеки наблюдаваше с четири очи, не можех да извърша нещо тайно дори зад гърба им. Затова просто чаках да станат достатъчно заети. А и чаках, за да разбера още семейни истории от дядо ми, защото сега нямаше да има избор, освен да говори. Надявам се само да не пристигне тук и просто да атакуват, надявам се първо да иска да се увери как сме с Мариса, ако въобще идва заради нас.
Чувствах се леко уязвима, само с една жилетка, чакаща атака. Ножчето си дадох на Мариса, защото нямах друго нещо, което евентуално да и помогне при нужда. Иска ми се вече да видя познатото лице на Хари и да знам, че мога да разчитам на него. Моля се поне да е пренебрегнал болката си от това, че го оставих, и да не ми е ядосан дотолкова, че да не бъде на моя страна. Как можах дори да си го помисля...той се отказа от живота си в Обсег, за да бъде с мен и да търси моите отговори, а аз смея дори да си мисля как ще ми обърне гръб. Очевидно страхът ми мисли вместо мен.
- Пригответе се.
Винсент се приближи до пазача горе и приемаше информацията за настоящото им местоположение. Ние от тук можехме да видим само входа на Обсег, и тъй като цялата организация бе под земята, а жилището на Винсент бе на последния етаж, беше доста трудно да се определи каквото и да било с тази локация.
Изчакваха да се приближат максимално, Винсент чакаше до последно да види стъпките им и сякаш искаше те да определят ще се атакува ли или не, но изглежда Провидение спряха точно пред входа и сведоха оръжията си. Можех да видя съвсем леко фигурата на дядо ми. Наблюдавах го и не можех да повярвам, че нещата, които ми казаха за него, са истина. Явно баща ми е бил сляп и наистина го е слушал безрезервно. Оказало се е, че не само е бил лъган от майка ми, но и от дядо ми.
Може би човек не може да избяга от злото в себе си. То се изявява рано или късно.
Явно загубата се е отразила на Круз пагубно и го е разярила неимоверно, че да започне да върши жестоки неща с невинни хора. Загубата води някои до депресия, затваряне в себе си, помрачение, а от дядо ми е изваяла явно добре скрит звяр.
Видях как вдигна ръката си в знак на внимание и извика с цяло гърло:
- Искам право на преговори!
Не вярвах на искреността му, съмнявах се във всичко, което чувах, дори да беше най-ясната истина. Фигурата му се скри и нищо не успявах да видя повече. Отдръпнах се от стъклото. При извръщането си назад видях майка ми да стои възможно най-далеч от стъклата, където можеше да види миналото си. Беше се свила и се тресеше, главата и беше наведена, не беше нужно да виждам очите и, за да разчета паниката.
- Пуснете само Круз Камаро. Трима пазача да го ескортират до тук. Проверете го предварително. И чорапите.
- Да, господине.
Винсент се извърна към нас като някакъв пуяк и пое шумно дъх, чувстващ странно удовлетворение от всичко това. Приближи се до майка ми и я погали по косата, след това я целуна по бузата. С погледа си към мен цялото му изражение се измени и придоби тъмен и злокобен нюанс.
- Ти си звездата, Хейд.
При други обстоятелства бих отвърнала със същата неприятелска нотка, но в момента тревогата ме беше обзела и направих няколко хаотични движения из стаята, които веднага му показаха несигурността ми.
- Ако се справяш добре, може да пуснем и Хари тук.
Сърцето ми затуптя много по-бързо от предвиденото. По дяволите, тялото ми ме издава, получавам тръпки. Аз също поех дълбок дъх, виждайки посивялата коса на дядо ми да се подава през вратата. Претърсиха го и тук.
Дядо ми ме погледна така сякаш вижда най-голямото си щастие и ако през главата ми не преминаваха ужасните сцени на това какви неща е вършил, можех и да повярвам, че е искрен. Вдигна двете си ръце и поиска да ме прегърне, всъщност с позволението на въоръжените в стаята го направи, втурна се към мен, забравяйки как ме смъмряше и как ми нямаше доверие. Не вдигнах ръцете си от тялото, защото ... какво трябваше да направя? Не мога да чувствам човек близък, когато не го познавам в действителност. Не мога да го заобичам, само защото ми е дядо и не съм го виждала досега в съзнателния си живот.
- Мариса тук ли е?
- Мариса е на безопасно място, дядо.
- Ти добре ли си? Доволна ли си след като дойде?
Имаше наглостта да отваря тази тема пред всички тук? Не съм доволна и дори да му дам този отговор, нищо няма да промени обстоятелствата.
- Господине, ако обичате седнете на отсрещния край.
Чаках кога ще погледне към майка ми и този момент дойде. Втренчи се в нея, докато аз бях с гръб към нея. Не виждах нейната физиономия, но неговата я виждах и тя ми казваше всичко. Загриженост не видях, погнуса също не видях. Вероятно му е навредила прекалено, че да я обича, но все пак бащинските чувства у него не му позволяват да я мрази.
Ако отношенията с децата ми ще са такива, предпочитам въобще да нямам деца.
Извърнах глава, Винсент също нищо не проговаряше. Всички чакаха мен, аз да стоя между двете страни и може би когато им стане прекалено тягостно да ме избутат и от двата края и да остана на земята. Защото може би съм единственото, което ги свързва, но не мисля, че съм достатъчна, че да ги задържа заедно за дълго. А и целта ми не е да ги сплотявам.
- Чух цялата история от майка ми. От нейната гледна точка. Искам да чуя и теб, дядо. Искам да знам какво ще ми кажеш ти.
Изглеждаше готов, повече от всякога, сякаш с лекота и той самият искаше да ми каже, за да му олекне. Винсент изпрати повечето пазачи отвън и все така стоеше от единия край на стаята без да се доближава, нито пък да удостоява с поздрав дядо ми.
- Аз не съм нищо повече от наранен баща и съпруг, Хейдън. Дъщеря ми си беше тръгнала по собствен път, не искаше мнението на никого, само тя си знаеше какво иска да прави.
Майка ми не вдигаше глава, Винсент продължаваше да стои отсреща.
- Баща ти беше единственият човек, който беше зад гърба ми и двамата с него искахме да правим всичко заедно - помогна ми за Провидение, можех да разчитам на него, беше ми като син. Имаше добро сърце, а досега почти не бях срещал такива хора. Възхищавах се как виждаше позитивното, искаше да върши нови неща, полезни неща, не вредеше на хората, които не го заслужаваха. Научи и теб на много от своите добродетели.
Няма да издържа дълго да слушам за баща си без да се разчувствам. Винаги беше до мен и никога не ме е оставял да се справям сама ... толкова ме обичаше, че аз никога не бих могла да дам толкова любов, колкото съм получила. Очите ми се насълзиха и толкова ме боли, че го загубих и видях как си отива и никога повече няма да мога да го видя. Няма да мога да си споделя дори две думи с него - поне да му кажа, че го обичам.
Ако можех да го зърна дори за минута ... очите му винаги блестяха, защото беше пълен с живот. В редките случаи, когато мога да поглеждам небето, знам, че най-ярката звезда е той и независимо колко далеч ми се струва, аз усещам топлината, която достига до мен, докато си мисля за него.
Тази топлина дори някои сред живите не успяват да дадат. Иска ми се да вярвам, че когато един човек не е сред твоя свят вашата връзка се задълбочава, но колкото и големи да са копнежите ми да го видя и колкото и замечтано да ми става, мислейки си за миналото, то си остава само минало. И с времето, макар да не искаме, спомените избледняват, гласовете отекват в едно далечно кътче на съзнанието, реалността поглъща слънчевите дни на свободата и радостта.
- Обявявам мир.
- Смяташ да затвориш Провидение ли?
Какво значи обявявам мир? Ами хората, ами децата, които са експлоатирани? Той замълча.
- Истина ли е, че използваш деца като роби?
Едва се откъснаха тези думи от устата ми, защото отвращението беше прекалено голямо, за да ги изрека на висок глас. Той отново мълчеше. Гледах го, наистина го гледах дълго, защото исках да определя някаква причина за злината на този човек.
- Баща ми нямаше да те подкрепи.
- Бях заслепен от това да...
- Беше? Значи това вече не продължава?
- Не ми остана никого, Хейдън! Тези двамата се скриха тук и започнаха да си живеят като едно щастливо семейство, докато аз бях изгубил всичко! Нито имах съпруга, нито имах Хейс, нито имах вас!
- И това ли беше решението ти? Знаеш ли, че ... за да бъдеш щастлив не трябва да правиш другите нещастни.
Започнах да ридая. Не можех да повярвам, че го правя пред толкова непознати хора. Пред Винсент. Но се ядосвах, бунтувах се, исках да се свлека на земята и да започна да крещя с цяло гърло, че този свят е толкова несправедлив. Че на мен като млад човек ми се иска честност, лоялност, иска ми се да видя човечност ...
Приближих се до дядо ми и спрях да крия това, което досега таях в себе си. Приближих се така че да не ни чуват другите.
- Водиш се от жестокостта и затова няма да намериш покой, дядо.
Отдръпнах се назад сякаш виждах призрак. Не искам да познавам такива хора, а още по-малко да имам нещо общо с тях.
- Искам да прекратиш Провидение. Ако наистина искаш мир, ако искаш хората, които са загубили живота си да е имало за какво, тогава Провидение вече няма да съществува. Защото Провидение не е това, което са ми разказвали, че е било, не помагаш на хората, дядо. Вредиш им.
Гледах само него и тази реч дори не мога да кажа, че беше убедителна за прекратяване на организация. Исках той самият да намери своите причини и да се вслуша в собствения си морал. Ако имаше такъв.
Ако не го направеше ... нямаше да стоя и да ги гледам как не съжаляват за грешките си.
- Провидение е целият ми живот, Хейдън. И грешиш като казваш, че не помагам на хората.
- Ако се гордееш със себе си и със своята самота, тогава не прави никаква промяна. Знаеш какво ще стане, ако не обявиш мир. Ще си имал възможност наистина да помогнеш на някого като не отнемаш живота му, и ще си я пропилял.
- Знам, че ти тежат някои неща, но единствено ти можеш да промениш посоката на мислите си.
Ироничното е, че аз самата се нуждая от такова окуражаване и го давам на другите, докато аз не черпя от него. В момента единствено прегръдката на Хари би ме накарала да се утеша и дори да пренебрегна ситуацията, в която се намираме.
Искам да попитам дядо за него, но не и пред всички.
Изведнъж той вдигна глава, твърдо решен да изкаже умислите си.
- Не искам да ви изгубя с Мариса, защото съпругата ми си отиде преди да може да ви се нарадва.
Но очевидно вече не аз бях главният слушател на неговото изказване, макар пряко да ме засягаше. Тя се изправи за пръв път, откакто бях в стаята въобще. Трепереше цялата, правеше миниатюрни крачки напред, всички погледи бяха към нея. Още преди да беше вдигнала брадичка и преди да беше отворила устата си, от очите и капеха сълзи. За пръв път почувствах някаква истинска сантименталност от вида и.
- Никога не съм искала мама да умре. Исках просто да споделя с нея, да я видя и прегърна, както иска всяко дете... Исках подкрепата и.
- Майка ти не заслужаваше точно ти да си и дъщеря.
Нямаше какво да се отговори на това изречение и всички в стаята сякаш дори задържаха дъха си, за да не се чува и звук. Винсент извърна глава и погледна дядо ми в очите, но Круз дори не премигна. Очаквах напрежението да се засили. И може би трябваше да стане, защото понякога единственият начин да преминеш от другата страна и да посрещнеш някаква промяна, е като първо преживееш бурята.
В момента съм само страничен наблюдател, защото тази история е много отвъд моя живот, но се е задълбочила дотолкова, че да го засегне безпощадно. Ако баща ми и сестра ми бяха до мен и майка ми ни беше обърнала гръб, макар отново да не познавах дядо си, нямаше да чувствам толкова силната нужда да разбера тяхната истина. В крайна сметка хората винаги са водени от лични интереси, каквото и да правят.
Ако поне част от семейството ми си беше цяло, нямаше да се намесвам в любовната история на майка ми, дори можех да я приема, ако ми беше обяснено както трябва.
- Аз обичах майка си с цялото си сърце и ти не можеш да се съмняваш в това и да ми приписваш вината за смъртта и ... Това ми тежи.
- И двамата знаем поради каква причина беше тръгнала с онази шибана кола!
Последните думи дядо натърти кисело, Винсент обърна цялото си тяло към тях двамата.
- Не съм те виждала от години ... и ти отново не искаш да ме приемеш. Познаваш ме и знаеш, че съжалявам за всички, които изгубих-х-ха ...
Накрая тя започна да заеква и да хълца. Никой не се приближи до нея, защото може би тези емоции трябваше да бъдат почувствани и да преминат през нея, и да бъдат излети.
- За нищо не съжаляваш. Човек, който се разкайва, няма да продължи да прави същото.
А дядо ми в действителност разкайва ли се или само привидно е жертва на мъката си?
В този момент от часовника на дядо ми се чуха гласове и някой искаше да се свърже с него.
- Господин Камаро, от Обсег излиза пушек и алармата за пожар е включена. Вътре има засада. Какво да правим?
Винсент се отдели от мястото си, а очите му почти излизаха от орбитите си. Включи часовника си и започна да разпитва какво се случва долу. Уведомиха го, че се е разразил пожар до главните тръби, където е захранването. Не бил предвиден и не знаели откъде се е появил, борели се с изгасването.
Предвиден е. Но не толкова рано. Долният Гарет прави каквото си иска. Няма интерес да бъде обявен мир и всичко да бъде по старому, иска да се убеди, че ще има война. Иска Обсег да се разпадне, а Винсент да бъде разгромен. Кучи син. Не го интересуват хората, които ще се жертват и ще изгубят живота си. Той има план за себе си.
- Не искам да се включвате! Не искам да се избивате! Не искам още хора да умират заради мен!
Майка ми започна да прави необмислени крачки назад и да изпада в истерия. Започнах да се притеснявам за състоянието и. Тресеше се цялата и за пръв път погледнах Винсент, а той се приближи до нея и и предложи да я заведе при Мариса.
- Няма да бягам отново! Искам да върна всички, които си отидоха! Аз не съм убийца! Не съм!
Изправих се и се приближих към нея някак плахо. Подадох и ръка, а тя опули очи срещу мен.
- И дъщеря ми ме мрази! Убих баща и! И не съм щастлива! Исках само щастие! И никог-г-га не намерих покой!
Сълзите и се стичаха по изкривеното лице, устните и бяха засъхнали и отделени една от друга, гледаше ту към баща си, ту към мен, ту към Винсент.
В стаята започна да настъпва хаос. Положението долу явно се беше разраснало и Винсент изпрати част от охраната там. Дойде до майка ми видимо обезпокоен и я погали по косата, а тя се изписка.
- Не ме пипайте! Аз не съм чиста! Аз нося кръвта по себе си, н-н-нося смъртта им...
Думите и бяха разпокъсани, треперенето и не можеше да бъде спряно дори за секунда. Вече гледаше в пода.
- Пийни малко вода.
Започна трескаво да клати глава.
- Не убих и мама... не я убих АЗ!
Изгледа Винсент така, че дори аз прочетох болката в очите и.
- Спрете да се избивате! Не искам да гледам!
Заплака и се долепи до стената, а аз не можех да потвърдя, че я познавам. Беше коренно изменена и явно наистина е приемала и таяла в себе си всичко, което и се случва.
- Скъпа, успокой се, ще те заведа при Мариса. Няма да се избием, спокойно.
- Лъжеш! Лъжеш! Искаш да ги убиеш всичките! Никога няма да сме щастливи, никога няма да е чиста тази любов! Обичам те, наистина те обичам. И теб, Хейдън. И баща си обичам. И Мариса обичам. И никога не се раздадох!
Изреченията и се смесваха едно с друго, но този път виждах, че го мислеше, въпреки липсата и на адекватност.
Пушекът можехме да го видим и усетим и ние. Алармите засвириха и до нашите уши, защото огънят се приближаваше. Беше момент на действие, а до мир не се беше стигнало.
- Дядо, кажи им да не влизат! Не искаме да се започва това.
Виждайки силата на оръжието на Гарет и знаейки мащаба и, започнах да се колебая и не исках да се причинява това.
- Няма да се върна в Провидение, Хейдън. Ще им кажа да го затворят. Ще кажа на Хари...
Часовникът му непрестанно бучеше.
- На Хари ли?
- Поне аз се разкайвам и ще платя за това.
- Мамо, дядо ще даде край на това.
Обръщайки се към нея я видях, опряна до стената, с пистолет в ръка. Изтръпнах.
- Талиа, не прави глупости!
Винсент се приближаваше до нея бавно.
- Не насочвай този пистолет, чу ли? Нещата ще се оправят.
Круз също застина, но не отделяше поглед от нея, не и каза и една успокоителна дума. Вече ми се струва, че нещата стигнаха прекалено далеч.
- Мамо... прощавам ти, чу ли? Знам, че съжаляваш.
Едва проговорих, а тя избухна в плачевен смях. Плачеше и се смееше едновременно.
- Последното, което ще направя, е ... да в-в-ви кажа, че не исках да съм лош човек.
Затворих очи с натискането на спусъка и се сдържах да не помръдна от целия шок, стоварен на главата ми. Държах се да не избухна и да не се свлека на земята като нея.
С отварянето на очите ми видях как Винсент държи използвания и пистолет и разтърсва безжизненото и тяло. Зърнах сълза по безчувственото му лице и не можех да осъзная, че те наистина се обичат.
Струйка кръв се стичаше от устната на майка ми и щом краката ми ме отведоха при нея, за да я докосна, пръстът ми се сля с меката и буза сякаш я целувах за лека нощ и и пожелавах дълбок и спокоен сън.
Пожелавах и да намери покой.
Следващите минути преминаха с изключителна динамичност и докато се осъзная всичко беше излязло извън контрол. В тези кратки моменти нямах дори време да преглътна случващото се и да го асимилирам, защото бях връхлетяна от още и още и в момента главната ми цел беше да опазя Мариса, ако трябва дори да дам живота си.
Винсент бързо се изправи от майка ми и изгледа всички в стаята отмъстително. Само това разчитах, не мъка, а мъст. Дядо ми също не можеше да повярва какво стана току-що и стоеше вцепенен, но и тримата знаехме, че оттук нататък въпроса за мир няма да бъде обсъждан.
Болдуин извърна глава, нареди нещо и започна да се движи трескаво из стаята. Очаквах да ме нападне. Вместо това първо хванаха Круз от двете страни и го завлачиха по пода.
- Всички долу! Всички!
Нямаше да оставя Винсент. Това значи да се измъкне и да пропилея всичко, за което съм дошла. Майка ми не успя да издържи на напрежението и на безскрупулността, което значи, че в нея се крие човечност, макар потъпкана. Всички започнаха да излизат, а за мен се прикрепи един от пазачите, насочващ пистолета си и избутващ ме от вратата. Трябва да се върна тук. Само от тук мога да стигна до Мариса. Само от тук мога да взема тялото на майка си и да му отдам почит.
- Винсент!
Развиках се да ме върнат при тях, одрах врата на охраната срещу мен, а на него му беше наредено да използва сила при непослушание. И ме зашлеви с външната част на ръката си.
- Винсент!
Единственото, което пазех, бе ключа за помещението, в което се намираше Мариса. Но то лесно можеше да бъде разбито. А и ако планът на Гарет проработи, където и да се намираш в Обсег, дори в най-изоставената дупка, няма да се измъкнеш жив.
Реших да се обърна и да се снабдя с оръжие, за да мога да премина през тази врата отново. Този стоеше плътно до мен и ми казваше да не правя излишни движения. На долния етаж всичко започваше да се опустошава. Трениращите носеха жилетки и обикаляха с бързи крачки, настъпващи отломки от тръбите. Светлините вече само блещукаха слабо, достатъчно, само за да различиш нечия фигура. Провидение започнаха да влизат с фенери, осветяващи лицата на неприятелите.
Ето това не исках да виждам. Никой не питаше другия жаден ли беше преди последната си капка въздух, имаше ли последни думи, обичаше ли някого и струваше ли си да е жив, за да умре така...
Търсех обезумяло лицето на Хари, което да ми даде някаква надежда. Не го намирах. През следващите няколко минути само наблюдавах нещо, от което бях част, и умът ми не побираше как мога да живея такъв живот. Как бях стигнала дотук въобще...
Събрах смелост и огледах този зад мен. Най-болезненото място, на което да те ударят, е капачето на коляното, затова врязах крака си точно там и докато насочи пистолета си към мен вече не се намирах близо до него. Отне му време да се съвземе и изправи напълно, за да започне да ме търси. Поне ще му бъде трудно сред толкова хора с оръжия, научени да убиват.
Бягах усилено към амбулаторията, опитваща се да избягвам контакт с когото и да е било. Не исках да се бия нито с едните, нито с другите, защото нищо не ми бяха направили тези хора сами по себе си. Достатъчно умряха и по моя вина и не исках да увеличавам бройката им.
Разкъсах лентите, които запечатваха амбулаторията, със зъби, правеща малка дупка, че да промуша тялото си. Всичко беше тъмно, тихо и празно.
- Кристъл! Кристъл, тук ли си?!
Влизах във всяка стая, наслушвайки се и опипвайки тъмнината, за да усетя някакво присъствие.
- Работата ти е горе.
Един мрачен глас зад мен прошепна в ухото ми. Две ръце ме хванаха за раменете с бавни движения и ме обърнаха с лице към говорителя.
- Къде е Кристъл?
- Кристъл е добре.
- Гарет, защо започна толкова р...
Преди да довърша изречението си отвън се чу избухване. Накара ме да подскоча и настръхна и да се чувствам още по-напрегната.
- Имаш работа горе. Вземи това.
Подаде ми малка медена кутийка, която беше запечатана с нещо, което щеше да бъде оръжието ми. Подаде ми и ръкавици и огромна маска.
- Искам Кристъл да е с мен.
- Когато си свършиш задачата.
Поклатих глава.
- Няма да и сториш нищо. Тя ти е дъщеря.
- Качи се горе и довърши започнатото!
До този момент не го бях чувала да повишава тона си, още по-малко да крещи. А сега можех да усетя изпънатите му жили.
- Защо толкова искаш Винсент да умре?
- Ако ме попиташ още един въпрос ... това няма да завърши добре и за сестра ти, която се крие в малката дупка над жилището на Винсент.
Застинах. Сложих ръкавиците и маската си.
- След като чуя експлозия от горе и се убедиш, че Винсент го няма, ще изпратя Кристъл при теб.
Излязох от амбулаторията, превръщаща се в поредната пешка, като всички трениращи. А мислех, че нещата зависят от мен.
Гарет ни използва, за да наредим евтин спирт, който е леснозапалим на всяко важно място в Обсег, където щеше да се смеси с неговата отрова и да се получи взрив. И сега се превръщаме в жертви на собствения си капан, защото само и единствено той може да определи кога ще го заложи.
Запътвах се нагоре само с тази медена кутийка, която беше най-опасното биологично оръжие. И колкото повече време я държах в ръцете си, толкова по-незащитена се чувствах. Треперех без да исках и без да можех да го контролирам. Гледах трупове по пода и макар да се отвращавах от разлятата им кръв, се навеждах и окаяно претърсвах коланите им за пистолет. Чувствах се като мишка, която е изгубена и бяга от непредвидено зло.
Хари го нямаше в Обсег, защото щеше да ме е намерил досега. И вината за неговата липса също е моя. И ако Винсент убие дядо ми, така и няма да разбера къде е Хари и дали са му направили нещо.
Размятаха се използвани патрони покрай мен, биеха се и с голи ръце, кръвта им хвърчеше навсякъде и полепваше по масите, на които доскоро се бяхме хранили. Гледах надолу, чувстваща се по-ниска от тревата. Злината явно е по-силна от добрината. Свирепостта явно има по-трайно влияние...
Мислех, че положението не може да стане по-лошо, когато от всички отвори за влизане на въздух излизаше някакъв газ, чието количество беше толкова голямо, че се чуваше отделянето му насред виковете на страдащите. Присвих очи през маската си, защото покриваше цялото ми лице и не можех да видя нищо. Не усещах миризма, но след няколко секунди видях как хората, намиращи се непосредствено до отдушника, започнах да падат на земята. Изправих се на крака. Боже мой.
Бягах по стълбите колкото държаха краката ми. Нямаше как да останем тук за дълго. Трябва да се уверя, че Мариса ще излезе жива, затова смятам да я заведа до долния изход, откъдето да излезе. Ако е извън Обсег ще е в най-голяма безопасност. Не искам никой да знае къде се намира, защото ще се възползват от това. Как въобще Гарет знаеше къде е тя?! Единственият вариант е да има подслушвателно устройство при Винсент и така да може да следи всичките му разговори.
Бягах към вратата, която беше безлюдна и около нея вече не бяха струпани хора с оръжия. Някой ме хвана за глезена и почти не се стоварих върху стълбите. Хванах се за парапета и започнах да дърпам крака си рязко и силно, за да го откъсна от хватката. Дори не поглеждах назад, за да видя кой беше, просто го сритах в лицето, докато от устата му се откъсваха някакви думи.
- Х-ейд-д-дън...
Извърнах глава изплашено и се върнах няколко крачки надолу, приближаваща глава до легналия човек, който едва движеше пръстите си. Виждах как през маската преминаваше някакъв въздух, вероятно онзи токсичен газ и оглеждайки периметъра по-голямата част от хората бяха или изгорени от взривовете, или задушени от газа.
- Х-х-хейд-д...
- Стоун?
Боже. Беше целият в кръв и беше подпрял глава на едно от стъпалата. Кашляше постоянно и поемаше въздух много трудно. Постоянно примигваше с очите си, сякаш го дразнеха и не можеше да ги държи отворени.
Хванах тялото му и започнах да го дърпам нагоре. Нямаше къде да го заведа, където да не вдишва от този мръсен и отровен газ. Издърпах го на коридора и го положих да легне. Вдигнах тениската под горнището си, за да покрия носа си с нея и свалих маската си, слагайки я върху неговото лице.
- Н-н-не...
Пое дълбок дъх от маската, но започна да кашля отново. Натиках я на лицето му, за да поема още и още, но той започна да клати главата си и с всички сили, които имаше, я отблъсна от мен.
- Сложи я.
Гласът му беше едва шепот, който все пак успявах да чуя, защото се бях концентрирала върху него. Макар да покрия носа му с някакви дрехи щеше да е безсмислено, защото те вече бяха попили от въздуха.
- Стоун...
Кашляше толкова силно, че се свиваше на кълбо, затваряше парещите си очи и след това отново заемаше легналата си поза.
- Об-б-б..
Искаше да ми каже нещо. Държах ръката му и сълзите ми се стичаха, а той нагласи маската ми върху лицето. Боже... той е добър човек.
Отваряше уста и я затваряше отново, защото нямаше сила да говори. Не можех да му помогна. Нямаше да издържи да го заведа до долния изход, вече нямаше сила дори да вдигне ръката си.
- О-б-бичам т-т-те.
Успя да изрече тези думи със сетни сили и аз вярвах, че идваха искрено от душата му. Една сълза се търкулна по бузата му и падна върху студения под, разтваряйки се в прахта.
Една капка в прахта, една последна капка, която подари дозата му живот на неживия свят.
Затворих очите му, треперейки още повече. Толкова хора умряха, едвам се държах да не се строполя на земята и да зарева със силен глас. Краката ми едва успяваха да издържат силата на бремето, което носех. Бях залята от тежестта на всички тела, които зърнах.
Стигнах пред вратата на Винсент, която беше заключена. Отворих капака на кутията и залях дръжката, която се разтопи след момент. Мръсен кучи син. Не заслужава да живее. Ритнах я с крака си, а тя се отвори. Вътре бяха Круз, Винсент... и Мариса. Въздухът в стаята беше почти неомърсен, сякаш долу нищо не се случваше. Бях затворила капака и сложих медената кутия в задния си джоб. Медта беше единственото, което не можеше да стопи и то само ако отварата не бе гореща.
Винсент притисна Мариса до гърдите си щом ме видя и насочи пистолета си срещу нея.
- Остави Мариса намира.
- Още ли мислиш, че си в състояние да определяш нещо? Не изпълни задачата си, Хейдън, не опази и майка си, както не опази и баща си.
- Мариса няма какво да ти даде.
- Откъде взе тази маска? Гарет ли ти я даде?
Значи знаеше за Гарет.
- Отговаряй!
И той започна да крещи, а Мариса потрепери като листо до него.
- Да.
- Той изпрати и кръвта ти първия път, за да ни нападнат Провидение. Видя ли какви са приятелите?
- Пусни Мариса и можеш да правиш каквото искаш с мен.
- Не мога. Мариса вече видя прекалено.
- Нищо не е в...
- Мариса вече видя прекалено!
Главата на дядо ми беше в кръв, но той само стоеше и гледаше. Явно не бяха стигнали до нищо. Не знам какво искаше Винсент, защото мислех, че досега ще е избягал.
- Ела насам! Отиди при любимия си дядо-убиец!
Започнах да вървя бавно и внимателно, гледайки изплашените очи на Мариса. Вдигнах двете си ръце и застанах на колене до Круз.
- Не трябваше да се бъркате в организацията ми и в живота ми. Ще си платите!
- Ти също ще си платиш, Винсент.
Отговорът излезе от устата на пети човек, намиращ се зад мен. Обърнах се и видях...
Боже мой. Хари беше влязъл в стаята и беше насочил оръжие срещу Болдуин. Облекчението ми беше несравнимо и сърцето ми затуптя сякаш не го бях виждала от цяла вечност, а бяха само няколко дни. Надеждата ми се възвърна, но буца застана на гърлото ми, когато всъщност видях вида на Хари.
Дрехите му бяха разкъсани сякаш се е борил със звяр, от носа и ушите му беше текла кръв, сякаш е получил отново кръвоизлив на мозъка както преди. Цялото му лице беше в засъхнала кръв, окото му беше подуто и синьо, устните му подпухнали, сухи и разранени. Но това, което ме накара да отворя уста и да онемея от ужас, беше, че от единия му ръкав не се подаваше почти нищо - Хари беше изгубил ръката си.
Здравейте отново! В тази глава се случиха много шокиращи неща, които вероятно са ви оставили изненадани! Дано ви е харесало, че беше двойно по-дълга. Моля, споделете кое най-много ви направи впечатление ... аз лично съжалявам най-много за Стоун, защото смятам, че е добър персонаж. А какво ще кажете за края на главата - все пак и с Хари трябваше да се случи нещо, няма как всички да останат невредими. Гласувайте и коментирайте! Следващата глава ще бъде ретроспекция, за да разберете как точно Хари е стигнал до Обсег! Приятен ден!