- Това е абсурдно, Нейтън! Ти не съсипа живота ми. Ти ме спаси. Излекува психическата щета, която Джамал ми нанасяше редовно. Ако не беше дошъл тогава, най-вероятно Джамал още щеше да ме бие. А може и вече да бях мъртва! - ревеше Ема. Сърцето ѝ се свиваше от болка. Обичаше този мъж повече от всичко. Би дала всичко за него и би умряла за него. Точно поради тази причина той я искаше вън от живота си.
- Ти сама се освободи от тиранията му. - поправи я той. И беше вярно донякъде. Наистина тя уби Джамал, но Нейтън беше този, който я приюти след това, излекува раните, направени от Джамал, и я защити от последствията на действието ѝ. - Аз нищо не направих. Повече ти навредих отколкото да ти помогна.
- Не е вярно! Ти ме взе под крилото си, погрижи се за мен...подари ми напълно нов, страхотен живот! И благодарение на връзката, която изградихме заедно, сега чакаме дете. Не моето, не твоето, а нашето! Нашето! Заедно!
- Емилия, децата са дар от Бога. Аз не заслужавам такъв дар. Аз съм убиец. Отговорен съм за милиони съсипани животи! Всеки ден транспортирам тонове с наркотици, които се купуват от хора. Тези хора рано или късно умират! Заради мен! Заслужавам да страдам! А ти заслужаваш хубав живот. С мъж, който ще те обича и няма да те е страх, че всеки момент може да го убият! - Нейтън викаше. На този етап вече не можеше да сдържа емоцийте си. Искаше да я накара да го мрази. Така щеше да ѝ бъде една идея по-лесно. Всяка сълза, стичаща се по лицето ѝ, беше кърфичка, забиваща се в сърцето му. - Пък и, какъв баща съм ако позволя живота на Малчо да се превърне в преебан като моя?! По-добре ще сте без мен. Знам го, Ема. - той се усмихна измъчено. Болката му пречеше да диша. Изтри сълзите ѝ. Но на тяхно място излизаха нови и нови, и затова палците му 'галеха' бузите ѝ. - Ще видиш, бебчо. Ти си невероятна. Ще намериш мъж, който ще те обича, защитава и носи на ръце. Знам го, да. И ще отгледате Малчо заедно. А като остарееш, аз най-вероятно няма да доживея до тогава, и имаш внуци, ще ми бъдеш благодарна, че съм направил този избор днес. Ще видиш. Винаги ще си красивото ми момиче, Ема, и винаги ще те обичам. Но ангели като теб не си отиват с демони като мен. Аз не отивам в рая като теб, bonita, но през времето ни заедно успях да го усетя. Благодаря ти. - въпреки всичко, въпреки огромната рана, която се заформяше вътре в него, той все пак се опитваше да я утеши.
- Не...не - ревеше тя. Прегърна го. Притискаше го колкото се може по-близо до нея. Знаеше, че пусне ли го, нямаше да го види повече. Той не отвърна. Не смяташе, че ще може да я пусне, ако я прегърне сега. Свали ръцете ѝ. Обърна се и тръгна. С периферията си видя, че тя се свлече на пода и заплака с цяло гърло. Искаше му се да я утеши, но не можеше или по-точно не трябваше. Обърна се и си тръгна.
Той знаеше, че това беше правилният избор, но не можеше да разбере защо болеше толкова шибано много! Щом е правилен би трябвало да бъде удовлетворен...нали?
Но удовлетворение беше последното нещо, което той чувстваше. Всъщност не чувстваше нищо друго освен надигащия се гняв в него. Дяволска ярост, че живота му е толкова преебан, че не може да опази жена си и детето си! Не искаше детето му да има такъв живот.
Срещна Елият по пътя към мазето. Подмина го. Обаче той го хвана за лакътя. Видя, че и Рей е с него.
- Рей, закарай Емилия при майка ѝ в Лос Анджелис. - нареди и се освободи от хватката на Елият.
- Станало ли е нещо? - пита той объркано.
- Какво не разбра от това 'Закарай Емилия в Лос Анджелис' ?! - извика гневно. Рей реши да не го човърка повече и тръгна към фоайето.
- Добре, какво стана? - пита Елият.
- Не ти влиза в длъжностната характеристика да следиш здравословното ми състояние! - сопна се Нейтън и продължи по пътя си. Елият вървеше плътно по него. - Това е всичко! - каза Нейтън в опит да го разкара. - Няма ли да се разкараш?! - извика след като забеляза, че Елият очевидно не разбираше намеците.
- Не бих могъл. За това са приятелите. Виж, каквото и да си направил, си го направил за нейно добро. - каза Елият. Той наистина беше добър приятел, но Нейтън беше прекалено ядосан, че да се вслуша в него.
- От къде знаеш, че е свързано с Емилия?!
- Очевидно е. И малумник би го забелязал.
- Хубаво е да знам, че не си малоумник. - отбеляза иронично Нейтън и затвори вратата на мазето в лицето му. Той не опита да влезе. Елият разбра, че Нейтън имаше нужда единствено от боксова круша докато се успокои и просто не искаше да е в ролята на такава.
- Здравейте. И понеже съм в страхотно настроение днес ще се погрижа и на вас да ви е забавно! - каза той със сарказъм.
- Ще започна с теб Диего, защото твоето провинение не е толкова лошо колкото това на Димитрий. Но не си мисли, че наказанието ти ще е по-леко. - запали цигара. Не бързаше. Двамата 'пациенти' нямаше да избягат. Нейтън имаше цялото време на света с тях и нищо по-добро за правене. Дръпна от цигарата веднъж, два пъти....три пъти.
- Защо го направи, Диего? - попита с лъжливо спокойствие. - Възнаграждението ти не беше достатъчно щедро? Или просто ти беше скучно и реши да се самоубиеш?! - каза той и го изрита в корема с всичка сила. Диего се преви на земята от болка и изплю кръв.
- Точно там е мястото на предателите - на пода. Защото предателството е най-нисшето равнище. - пак го изрита.
- Мразя предатели! - извади пистолета си и го застреля в кракът. Мракът го завладяваше безмилостно и не оставяше капка самосъзнание.
- Мисля, че ти зададох въпрос. Не чух, обаче, отговора ти. А хич не обичам да се повтарям. - Нейтън го вдигна на стола и заби юмрук в челюстта му.
- Защо го направи?! - пита с дрезгав глас и го хвана за блузата така, че да го гледа право в очите. Не беше останало нищо от прекрасните сини очи изпълнени с любов. Сега, в тях имаше само мрак и безмилостен гняв.
- Ди...ми...трий...каза...че - тръгна да казва, но се наклони настрани и изкашля кръв. Нейтън изгледа Димитрий по най-лошия възможен начин. Предстоеше процедурата по проливането и на неговата кръв. - кога..то взе...ме ком..пани...ята...и аз ще...имам...дял. - пак изкашля кръв. Беше грозна гледка. Но това беше цената за предателството. Нейтън се засмя сухо, яростно.
- Той те е манипулирал през цялото време! Трябва да си много тъп, за да му повярваш! Но все пак си го направил. Предполагам, вече си разбрал какво е да предадеш Гарсия. За твое съжаление, обаче, не умея да прощавам грешки. Любопитен факт - доста съм злопаметен. - обясни с охота и го застреля в главата. Тялото му се свлече на пода. Погледна към Димитрий:
- Осъзнаваш, че ти си виновен за смъртта му, нали? И това изпълва ли те с властта, която искаше? - попита със сарказъм, а Димитрий се изплю подигравателно. Нейтън извади нож от един от шкафовете тук. Хвърли го по него със затворени очи и уцели кракът му. Играеше си с него.
- Кучи син! - извика от болка той. 'О, това е само началото! ' помисли си Нейтън. Хвана го за ризата и заби юмрук в лицето му. Той го изгледа злобно, затова заби още един.
- Ще се научиш да ме уважаваш!
- Само на гробищата! - извика Добровски. Нямаше да си промени самоувереното изражение, защото знаеше, че нямаше начин да излезе жив от това мазе и искаше да скъса така или иначе разклатените нерви на Гарсия за времето, което му оставаше.
- Ценя смелостта, знаеш ли? Обаче в твоята ситуация не си смел, а много глупав! - отвърна той и заби ритник в корема му. Димитрий се сви, но не издаде и звук. Правеше се на корав докато можеше все още.
- Защо? Ти така или иначе ще ме убиеш.
- Да, но от теб зависи кога. Мога да те застрелям сега, но мога и да си тренирам юмрука в продължение на години. - обясни Гарсия и му разби носа. Бялата му риза вече не беше бяла, а аленочервена. После го изрита още веднъж и с това сложи край на забавлението си. Излезе от стаята.
Отиде в билярдната при Елият и другите.
- Господи, какво ти се е случило?! - ахна учудено Катрина. Нейтън извъртя очи.
- Елият, отърви се от Диего... - нареди той, наля си 50 грама уиски, изпи го на екс и продължи - ... и довърши Димитрий. Погрижи се да си мисли за мен и в гроба! - сипа си още 50 грама, изпи го и тръгна.
Качи се в колата. Знаеше, че е пил, но точно сега не му пукаше и нямаше кой да успее да го спре! Запали двигателя и натисна газта докрай. Всички коли в радиус 1 км бяха надули клаксоните. Караше с 200 км/ч на задръстване. Беше страшна гледка. По чудо след 5 минути се прибра. Тресна входната врата ядно и отиде в кухнята. Извади една бутилка уиски и една водка от шкафа с алкохол. Не беше решил все още какво ще пие. Единственото, което знаеше беше, че тази вечер искаше да се отрови от алкохол и дрога.
Отвори първо уискито. Взе чаша да си налее, но изведнъж го заля вълна от гняв и я разби в пода с всичка сила. Отпи направо от бутилката. Ема я нямаше от няколко часа в живота му и вече гневът започваше да го поглъща. Продължаваше да си повтаря, че тя е по-добре без него, докато не започне да вярва в това наистина. Мразеше се затова, че егоистичното копеле в него досега да се е върнал при нея 1000 пъти. Пак отпи - този път по-голяма глътка.
Камила дотича в кухнята.
- Нейтън, какво по дяволите си се разтропал в 3 през нощта?! - извика тя. Когато го видя очите ѝ се напълниха със сълзи. - О-о-о. Какво е станало? - гласът ѝ трепереше.
- Живот. Това стана! - отвърна той и пак отпи. В други случаи тя би изтръгнала бутилката от ръцете му, но виждаше, че това не беше умна постъпка в момента. Виждаше болката му, но си нямаше и представа какво е станало. Последния път когато го беше видяла такъв беше след смъртта на Андрея. Предположенията ѝ за това какво може да е станало не бяха никак розови. Не можеше да понесе идеята той да се превърне в същото наранено момче от преди 10 години.
- Защо си целия в кръв?! И защо се наливаш като свиня?! - извика, а той извъртя очи и тръгна към стаята си. Тя го последва, но когато влезе, той затръшна вратата пред лицето ѝ и заключи.
Пак надигна бутилката и вече я преполови. Камила блъскаше по вратата, но той не ѝ обръщаше внимание.
- Нейт, моля те, отвори. - проплака тя.
- Изчезвай! - извика безчувствено той. Дълбоко в себе си знаеше, че тя го прави, за да му помогне, но в момента не беше на себе си и не искаше никой около него.
- Проклет да си, отвори шибаната врата! - блъскаше с юмруци още тя. - Нейтън Гарсия! ОТВАРЯЙ ВРАТАТА! Или аз ще я отворя! - заплаши тя. Не се отказваше.
- Давай! - извика той, убеден, че това са празни заплахи. Отпи още от уискито.
- Майната ти! Защо винаги когато стане нещо се затваряш така?! Аз съм ти сестра, Нейтън. Говори с мен, по дяволите! - тя удари още няколко пъти по вратата. - Нейтън!
- Какво става? - попита Клео сънено. Крясъците и бъскането бяха събудили и нея и Хавиер. Нейтън се издразни още повече, че всички бяха будни и се занимаваха с него.
- Какво си се разтропала по никое време?! - извика Хавиер.
Пак надигна бутилката.
- Нейтън, какво се случва? - пита баща му, ядосано.
- Нейтън пак са го хванали лудите. Ядосан е, целия в кръв, и е преполовил бутилка уиски...ако не и повече! И не иска да говори с мен!
- Браво! Наклюкари се хубаво, сега можеш да си легнеш спокойна! - отвърна Нейтън ядосано.
- Нейтън, сестра ти се опитва да ти помогне. - опита да вътвори мир Клео.
- Ще ми оправи ли живота?! Не! Така, че най-доброто, което може да направи е да си гледа шибаната работа!
- Звучиш като разглезено копеле точно сега! Какво не ти е наред на живота?! Милиярдер си, имаш жена до себе си, която обичаш безусловно, чакаш дете... Да, наистина, ужасен живот имаш! - извика със сарказъм Хавиер.
- О, или може би Ема е осъзнала, че си задник и те е зарязала?! - кресна Камила. Нейтън отиде до вратата и я отвори.
- Ако искаш да знаеш, днес за малко не я убиха, заради мен и шибания картел! - извика той с целия гняв, който държаеше в себе си. - Затова я оставих. Но понеже съм шибано егоистично копеле, се чуствам гадно, че я изкарах от преебания си живот! Е, поговорихме. Надявам се си доволна! Сега ми помогни! - тя го гледаше, а сълзите ѝ не спираха да текат. - Хайде де! Не можеш, нали?!
- Съжалявам. - изхлипа тя.
- И това с какво ми помага?! Живота ми все още си е преебан и със съжаленията ти!
- Смърдиш на алкохол. - отбеляза Хавиер.
- Да, а след малко и на дрога, защото планирам да се направя на нищо тази вечер! - отговори Нейтън и мина покрай тях. Никога не им беше викал така. Но това просто беше от онези моменти, в които когато го видят поглеждат на другата страна, а не се опитват да говорят с него. Там им беше грешката. Нейтън не можеше да се контролира точно сега. Чувстваше се като импулсивен тийнейджър с хормонални проблеми.
Взе още една бутилка с алкохол. Не беше сигурен какъв точно какъв, защото надписа му се мрежеше. Имаше само един начин да разбере. Излезе навън. Вдиша дълбоко....и издиша. Пак. И пак. И пак. Но шибания въздух не достигаше до белите му дробове! Сякаш имаше топка в гърлото, която го спираше.
Извади пакетче с бяло от джоба си. Чист кокаин. Най-добрата стока. Известно време седеше и го гледаше. После извади ключа от колата и с върха му загреба част от белия прах и го сложи под едната си ноздра. Изшмърка го и повтори същото и от другата страна. Не беше правил това от години.
Телефона му звънна. Беше Рей.
- Най-после вдигна! - въздъхна той.
- Че ти звъ - няял лии си? - заваляше думите, въпреки че кокаина беше избистрил ума му леко.
- Пиян ли си?
- Бър - ка ли те? Каз'ай к'во искаш?!
- Ема си е вкъщи, жива и здрава. Просто, мислех, че ще искаш да знаеш.
- Супер. Ще те повиша! Ай' че съм пре - кал - ееено зает.
- Идвам да те взема. Къде си?! Нейтън?!
- Чаооо! - извика той в слушалката и се засмя. Пиянски смях, нищо общо с неговия.
Отвори бутилката. Залитна и се засмя. Замисли се, че сега беше най-удобния момент да го убият ако искат. Ама и да не искат, то пак им беше удобно. Той беше неспособен да върви в права линия, а какво остава да се защити.
Отпи. Установи, че е взел текила. Отпи тържествено голяма глътка. После повтори упражнението с ключовете. И след това в съзнанието му се появи мъгла.