Правих много грешки,
дори може би безброй.
Изричала съм думи тежки,
лек дъжд съм превръщала в порой.
Крещяла съм с цяло гърло,
цялата вселена винаги проклинах.
Удрях се в каменното дъно,
щастието непрекъснато издирвах.
Погледът ми бе премрежен,
сълзи ронех, борейки се с копнежа.
Някъде бе той далеч отнесен
да зърне светлината малка на надежда.
Да ме докосне с лъчите си омайни,
да прокара сили в жилите ми изтощени.
Нека да ми шепне приказки безкрайни,
да ме води по пътеки си светли.
Ще бъда нейна вечна спътница,
нека надеждата ме хване здраво за ръка.
Ще се возя в златната й колесница,
сбъдвайки своята мъничка мечта.