"Последвай го."- шепнеше вътрешното ми гласче. Видях как Дан, Рита и Фейт слязоха долу към една от залите. След тях бяха и другите, а накрая бе Дявола. Ходеха по групи, за да не разбера, че ще се събират. Мен не ме бяха поканили, а това значи само едно нещо: Ще говорят нещо тайно и не ме искаха. Както Дрю ми беше казал вчера. Дявола беше спокоен и изглеждаше както обикновенно. Все едно ще излиза или ще тренира, но бяха немарливи и разбрах, че нещо има. Дори и късно, го разбрах. Трябваше да разбера какво крият, защото имах чувството, че има нещо, което не трябва да разбирам. Точно както Дрю спомена. Изчаках няколко минути и тихо тръгнах към една от залите, в която смятах, че ще се събират.
Съвсем леко и внимателно открехнах вратата, тъй като стаята бе звукоизолирана и нямаше как по друг начин да чуя какво си говорят. Веднъж подслушах и разбрах за миналото на Дан, няма да ми е за първи път. Надявах се никой да не е разбрал, защото това щеше да прецака плановете ми. Но явно не бяха, защото чувах гласовете им леко приглушени, но ясни.
- Ще ѝ кажеш ли? - чух да пита Дрю с неговия нервен глас, в който се четеше несигурност. За какво ли става дума? Надявах се да разбера.
- Не. Да. Трябва, но ще я загубя. - студено и несигурно върна Дявола.
- Но тя трябва да знае, ще те намрази... - изписка.
- Не трябва, аз я спасих... - заобяснява той.
- Убил си го без да знаеш кой е... - разпознах гласът на Фейт, която изкрещя това, но последните думи ги каза тихо, прекалено тихо и не я чух. Наострих още повече слуха си.
- Това няма значение. Той я е тормозил. - защити го Айнщайн.
- Защо ни повика? - намеси се Рита. - Само, за да ни кажеш за тази ли... - изсумтя недоволна. Бях готова да вляза и да ѝ извия врата, но се сдържах и просто затворих очи и свих юмруци. Нямаше да развалям прикритието си заради нея.
- Млъкни! - скастри я Дан.
- След месец трябва да замина, сам или с нея. - съобщи им Дявола. А аз, аз бях изненадана и леко ядосана. Как така ще заминава с мен или без? Дори не ми е казвал за нещо такова. Отворих уста и я затворих като риба на сухо, защото не обичах изненадите. Това определено беше такава.
- И? - незаинтересовано попита Рита, която желаех да сритам с цялото си същество.
- Какво искаш от нас? - добави Ханибал, поне на него ми звучеше.
- Ако не дойде с мен, да се погрижите да е в безопасност. - спокойно им обясни чернокосия. Явно този път имам два избора: да отида с него или да остана, но да имам бавачки.
Чудесно!
- Това ще го уредим, а ще ѝ кажеш ли или ще си мълчиш за знаеш кое? - тактично го попита Фейт.
Ядосах се. Нямах намерение да слушам това. Толкова недомлъвки и мърморене. Просто и лесно трябваше да знам за какво става дума! Как така изведнъж имам два варианта и какво не ми казва мистериозния секси тип с черна коса и сиви, стоманени очи.
- Какво трябва да знам? - отворих вратата и пристъпвайки се намесих в разговора. Всички впериха погледи в мен, а аз гледах само чернокосия, който явно трябва да ми каже нещо.
- Ти пък от къде излезе? - изненадано възкликна Кърт.
- Добре, трябва да ѝ кажеш. - Дан го потупа по рамото и отиде при другите, които незнайно как се бяха отдалечили на няколко крачки в нещо като редица.
- Прав е! - Фейт кимна. Рита щеше да подхвърли нещо, но Дан и запуши устата ѝ прошепна нещо. Може би бяха заедно?
- Хайде да ги оставим... - рамбото, тоест Кърт, започна да ги бута навън.
И всички се изнизаха набързо. Оставяйки ни само двамата. Аз и Дявола.
- Виж, той ти е причинявал болка, а всичко стана някак случайно, но не съжалявам за това, което стана... - несвързано започна изненадвайки себе си и мен.
- А сега може ли малко да ми уточниш за какво става дума без да се опитваш да ме объркаш? - присвих очи към него.
- Не те обърквам, искам да знаеш това преди да пусна бомбата директно!
- Слушам те... - нетърпеливо зачаках.
- Първия човек, който убих се оказа, че е твоя псевдо баща.
- Как така псевдо баща? - ококорих се насреща му.
- Твоя "баща", който смяташе за истинския, ти бе фалшив от всякъде. Той е убил истинския ти баща ѝ е взел теб и жена му. Принудил я е да изиграе театър пред всички, че ти си негово дете и мъжа, за който е щяла да се омъжва е бил просто грешка, и че не го е обичала. Виж може би смяташ, че те лъжа, но ти казвам истината. - Дявола започна да ми обяснява с тон различен от нормалния за него.
- Какви са тези лъжи? Лъжи ли са? - гледах го и не знаех как да реагирам. Той беше напълно сериозен. Замигах бързо и преместих блуждаещия си поглед над рамото му. - Тази информация... Откъде я научи?
- Не смятам, че е добре да живееш в лъжа, щях да ти го кажа още като разбрах коя си ти и кой е "баща ти", но просто не знаех как ще реагираш. - обясни ми спокойно. Аз бях като вкочанена. Далече от спокойна. Нито знаех какво да кажа, нито да направя.
- Защо? - беше единственото, което излезе като шепот от мен. - Откъде разбра всичко това? Проучил си ме!? - възкликнах.
- Това не е важно.
- Не ме разбра... - поклатих глава. - Защо го е направил и защо не ми каза някой по рано? Защо си ме проучвал?
- Предполагам, че му е трябвала, за да я използва за пред хората. Да няма съмнение, че той е "любящ мъж" или нещо такова, защото зад тази фасада е имало един зъл и коварен човек с връзки в мафията. - обясни. Винаги съм си мислела разни неща, но не бях предполагала, че този човек може да е такъв. Обаче не ми отговори на един от въпросите, което ме ядоса.
- Какво имаш предвид? Бил е... Като теб? - ахнах и започнах да отстъпвам назад бавно. - Питам те пак: откъде взе тази информация за мен? - изкрещях в лицето му.
- Нещо такова. - ледения му поглед през цялото време нито веднъж не се промени. А аз вече бях ударила стената. Нямаше къде да избягам и да искам. - Но той е бил недостоен и не е спазвал правила. Дори аз да не бях го убил, то тогава друг щеше да го направи. - разясни ми. Бях готова да го питам отново откъде е научил всичко това, но той ме изпревари. - Айнщайн се порови малко... Не знам всичко, само това!
Започнах да се съмнявам в него. Щях да звънна на майка си и щях да проверя дали казва истината.
- Ще го проверя това... - измрънках и после се сетих за предстоящото заминаване. - За какво заминаване говореше?
- Имаш пет дни да решиш дали ще дойдеш с мен и аз ще те науча на нови неща, ще живееш живот, който ще ти хареса. Но също така, ще те превърна в машина за смърт. Все пак имаш избор. А през това време ти ще решиш дали искаш да тренираш. Мога да те оставя да си живееш живота по старому.
- Никога няма да е по старому... - поклатих глава. - Каква е локацията?
- Така е вече знаят, че си била при мен. Сигурно са ни виждали. Локацията за теб, за сега ще е непозната.
- Затова ли им каза да са ми бавачки?
- Не да са ти бавачки, а да те наглеждат...
- Има ли някаква шибана разлика? - изпищях и започнах да се приближавам ядосана.
- Да. Ще те оставя сега, имам малко работа. Между другото може да те заболи, но искай от майка си да ти разкаже всичко, има много неща, които не знаеш. А трябва да знаеш!
- Но... - не успях да кажа нищо повече, защото него вече го нямаше, а аз просто паднах на колене и едва спрях виковете и сълзите, които напираха в мен. Какво трябваше още да науча? Щях да питам майка.
Имах да вземам избори, от които по натам живота ми още щеше да се промени: да науча истината или да не я, да замина с Дявола след това или да не.
Но никога нямаше да мога да живея живота си по старому ако останех. А и не исках и аз самата да живея този скучен и противен живот.
Ами ако се окаже, че баща ми не ми е бил истинския баща?
Какво ще стане?
Той твърди, че е така, но дали просто не ме лъже, за да отида с него? Имах време да реша: да остана или да отида с него някъде.
Дори не знаех къде.