Събуждайки се пак на същото легло се почудих дали това, което стана не е сън. Веднага изключих това обаче. Беше истина. Обинтованият ми врат го потвърждава идеално. В стаята очевидно бях само аз, затова бързо станах и излязох от нея. Нямах намерение да се застроявам, така че дано го няма Лудия човек долу. Слизайки по стълбите се оказа, че грешах. Даже си беше извикал приятели. Откачалката имаше приятели!
- Защо по дяволите отново съм тук! Кои сте вие? Защо ме зяпате бе? Нещо ли ми има? - започнах да се дразня веднага щом се втренчиха в мен. Сякаш не са виждали нормален човек!
- И явно е доста устата... - допълни някаква лилавокоса и с една руса започнаха да се кикотят.
- Братче красива е... - промърмори едър тип с кафява коса. Мисля, че говореше за мен. Чувствам се като атракция в цирк. Само дето аз не се смятах за атракция.
- Направо да я разцепиш! - изцепи бабаитест лунатик. Предвид бодливата му черна коса мисля, че изразът ми е правилен. А и тъмносините му ириси не изглеждаха нормално. Имаше някакъв странен блясък. Като експлозия. Изгледах го смъртоносно, на което той ми намигна. Какво по дяволите им ставаше на тия? Защо още съм тук и защо все още никой не ми отговаря на въпросите?!
- Кажи го пак и си мъртъв! - заплаших го, но той така и не ми обърна внимание. Имам чувството, че им изглеждам като незначителна мравка. - Някой да ми отговори на въпросите, моля!? - предположих, че след като вкарам в изречението дума като "моля" ще получа отговори, но това така и не стана.
- Я по-добре седни при нас - един русоляв ми посочи стола до него. Гледаше ме със сиви мили очи. Примирих се и седнах до него. Изглеждаше по-добрия избор в момента.
- ДЯВОЛ, НЯМА Я, НЕ ЗНАМ КЪДЕ ОТИДЕ, АЗ ОТИДОХ ДО ТОАЛЕТНА, А ТЯ ИЗ... - започна да крещи някакъв от горния етаж, явно съм имала наблюдател на постта и търсеше мен, но като ме видя спря на място и въздъхна. - Забравете какво казах, паникьосах се! - промърмори и всички се засмяха гръмогласно. Признавам, че и на мен ми беше забавно. Измъкнах се под носа на някого без да знам, че имам охрана.
- Така това е... Всъщност как се казваш? - попита ме Дявола, който явно не ми знаеше името.
- Кейла - отговорих му без особен интерес. Имаше ли значение дали знаят името ми? Сигурно да, но не ми пукаше в момента.
- Ела с мен, трябва да поговорим - прошепна и ме завлече горе в непозната за мен стая. Беше обзаведена както останалите, в цветовете черно и бяло. - Внимавай какво правиш! - заради осъдителния му тон в гласа и поглед, който гореше, ме побиха тръпки. Имах чувството, че прогаря дупки в тялото ми.
- Защо? Какво ще ми направиш? Ще ме напляскаш? Или ще ме застреляш на място? Или ще ми прережеш гърлото? - не му позволих да види страха, който изпитах от него. Нямаше да повторя тази грешка.
- Не ме пробвай. Наясно си какво мога да направя, недей да ме предизвикваш - неизречената заплаха в гласът му ми беше ясна. Знаех, че той е способен на много неща. Ако сега не ме убие то няма да ми се размине леко. Никак даже. Знаех, че ще съжалявам, но трябваше да го направя.
- Не ме е страх! - лъжа. Много ме е страх даже!
- Страх те е! Надушвам го във въздуха, виждам го в очите ти, не само те е страх, обаче - изцъка с език и ъгълчета на устните му се извиха едва, в някакво подобие на доволна усмивка. Никога не съм го виждала усмихнат. Не, че го познавам от дълги години, но ми се видя странно. До сега съм го виждала винаги с някаква беззизразразност, все едно носи маска. Неразгадаем, мистериозен, мрачен. Изпитвах и все още изпитвам страхопочитание към този човек, но той иска нещо, което не мога. Загадка, която изкам да разгадая. Предизвикателство, което мога да приема, но аз не мога да съм като него. Не, не мога, опитах. И то само, защото мислех, че може би искам да стана такава. Но не знам. Чувствах някаква неувереност и несигурност в мен. Не бях сигурна дали искам да съм като него. Но имах ли въобще избор? Ако исках да разбера нещо повече за него и да се опитам да го разгадая трябваше да го направя. Трябваше да приема предизвикателството пред мен и вече го бях приела. Имах ли избор изобщо, след като вече убих човек!? Насладих се на смъртта му, но все пак той си го заслужаваше.
- Имам ли избор? - ниско казах. Обърнах главата си встрани. Не исках да го гледам в очите, не знаех как щеше да реагира. Въпреки, че до сега съм го виждала само с две лица - ядосано и безчувствено. Беше ме страх от друга реакция.
- Имаш... - хвана брадичката ми и обърна лицето ми към себе си. Задържа главата ми докато говореше. - Искам да ме гледаш в очите докато говориш. Не искам да виждам постоянен страх. Макар да съм опасен, в момента си жива. Няма нужда да ме ядосваш. Знаеш какъв ставам тогава! Видя какво стана с онова момиче... - отпусна хватната си върху брадичката ми, завъртя се на пети и излезе от стаята, в която бях, но преди това не изпусна да ми каже да сляза, когато се успокоя.
Онова момиче...
Не я познавах от дълго време, но беше кучката, която се опита да ме убие. Мислеше си, че съм убила гаджето ѝ (който беше и мое гадже). Не го отричам. Аз бях. Когато за пръв път видях мрачния тип и той ме прибра. Когато за пръв път убих. Но той си го заслужи. Той се опита да ме насили, нещо, което не мога да позволя. Явно второто му, изключително богато и влиятелно гадже, е разбрало за "инцидента" и виновника. Издебна ме и ме изненада неприятно. Не бях подготвена. Подло точно, когато бях в гръб опря нож в гърлото ми и ми инжектира нещо. Не знаех как да се отърва от нея. Опитах да я ритна, да я ударя с глава и с лакът, но беше без успех. Бях обезсилена и нервна, може би и се паникьосах. Тя заби ножа доста дълбоко и алени капки кръв се стичаха надолу по деколтето ми.
Като се сетих за случката, механично вдигнах ръка и докоснах бинта, който покриваше раната, която ми направи. Беше покрит почти целия ми врат. Знам, че след като тя успя да ме рани сериозно започнах да губя съзнание. Помня само как той пак се появи и пак ме спаси. Той я уби. Преряза нейното гърло. Гледката беше потресаваща. Загубих съзнание веднага след това. Не помня после как пак съм се озовала в дома му. Помня само ужасната болка. Но бях жива. Все още жива! Какъв късмет само, той да се появи за втори път навреме!
Прекратих спомените си и се замислих. Имам ли наистина избор, явно се вижда, че не. Длъжница съм му, до някъде, но и аз имах някакво желание. Приех предизвикателството. Колкото и да не ми се иска, трябва да му се издължа и да отговоря на няколко от въпросите, които ще останат незададени все още. А и като си припомня чувството след като убих бившия си ... мисля, че ще се справя. Мразя да съм длъжница, а той буквално ми спаси живота два пъти. Ама, че работа.
Ще се справя.
Надъхана тръгнах пак към многото хора долу. Щом стигнах погледнах право към него. Трябваше да кажа това, което иска или поне така смятам, че искам да чуе. Може би не е така, нямам избор. Преглътнах буцата в гърлото си, затворих очи за кратко и вдишах въздуха нужен ми да изрека думите:
- Съгласна съм.
Чернокосия изглеждаше като същински дявол, след като се усмихна зловещо. (Може би от там и идва прякора му, не вярвам да е истинското му име.) Мисля, че трябва да свиквам с тази усмивка. Изглеждаше доволен.
- Добре, значи започваме. Приготви се да станеш част от това общество, малката - доволно каза чернокосия и мистериозен тип. Не ми харесваше това прякорче, което ми лепна, но не мога да споря.
- Искам аз да започна да я тренирам - усмихнато заяви един от лудите. Мисля, че той ми каза да седна и да ги слушам. Изглеждаше мил.
- Какво представлява твоето "обучение"?- попитах аз с нескрито любопитство.
- Ще те науча да стреляш. Хайде! - мъжа скочи от мястото си и хвана ръката ми. Започна да ме дърпа и изведнъж спря. Извих врата си към него и видях чернокосия да му говори нещо на ухо. Не чух нищо, но очевидно това беше и целта.
- Ще ви прекъсна плана. Преди да я отведеш трябва да се запознае с всички! - намеси се.
- Така мен ме знаеш като Дявола или Господаря! - току-що останах в шок. Ако трябваше да му казвам Господарю ... ще му кажа директно да ме убие.
- Аз съм Айнщайн. Компютърен гений - представи се зализано чернокосо, с очила, момче. Ама, че странни имена имаха и това беше само началото.
- Той е невинния! - захили се момчето до мен. Изглежда ми странно весел.
- Лейди Макфлай! Убивам главно мъже - рече момче с червена коса и кафяви очи. Движеше се някак странно. Самият му тон беше... по-нежен?
- Защо по дяволите се казваш така? - хвърлих му скептичен поглед.
- Защото съм хомосексуалист, не е ли ясно?! - все едно можех да знам това! Не знаех, че има и такива убийци. Това е смахнато! Той е сладък... Всички тук са такива секси мъже, че не знам защо имат такива странни имена, дори и само псевдоними. После щях да питам.
- Не, не е ясно! - скръстих ръце пред гърдите си и изчаках и останалите да си кажат супер шантавите имена, които със сигурност са някакви прякори, не може наистина да се казват така!
- Наричат ме Хитлер или касапина! Обичам да разчленявам хората преди тяхната смърт или след - заяви гордо едър мъж с тъмна руса коса и зелени очи. Боже в какво се вкарах!? Гей, касапин... Всички ли са луди?
- Разбивача или още наричан Къртача! Взривявам всичко и всеки по поръчка! - усмихна ми се бодливия от преди малко. Явно е и флиртаджия.
- Всички ме наричат Отмъстител, защото се гавря с труповете още преди да са умрели и след това, ако ми е кеф - обясни момиче с лилава коса и същия цвят очи. Сигурна съм, че са лещи! Луда по лилаво, чудесно...
- Ханибал Лектър убивам само жени, но ако се налага и мъже - бе с кафява коса и светло кафяви очи. Начинът, по който каза "жени" не беше от приятните. Въпреки, че по-рано ми направи комплимент.
- А ти си? - обърнах се към този, който ме завлачи и настояваше да започнем тренировка. Стисках палци да не каже нещо смахнато.
- Веселяка ме наричат по различни причини, една от тях е, че се веселя във всеки случай - и надеждите ми, че ще каже нещо смислено, отидоха на майната си. Както и по-рано забелязах светла руса коса и сиви очи. Един предизвикателен поглед, прикрит с усмивка.
- Всяка група от хора си има Кралица, това съм аз! Няма смисъл да ти разказвам как обичам да убивам или нещо такова, само ще кажа, че винаги излизам чиста и без капка кръв по мен - обясни надутата руса кифла с тъмнокафяви очи.
- Мисля, че останах само аз... - промърмори скрития от всички мъж с кафява коса преливаща в русо, имаше белег на дясната бузата. - Аз съм Призрака- измърмори той без повече обяснения.
- Избихте рибата... Сега ми кажете, че това е шега! - настоях аз, въпреки че усещах как този вариант умира.
- Нищо такова, сладурче - намигна ми усмихнато Веселяка. Отново ме хвана за ръката и ме завлече на някъде. Чух подсвирквания от останалите, по каквато и причина да се бяха зарадвали.
- Първото, на което ще те науча... - започна да говори русия, след като най-сетне пусна ръката ми. Леле, че здраво стиска! Сочеше ми лък подпрян на поставка, заедно с други оръжия.
Бяхме в някаква огромна зала, която беше почти празна. Имаше мишени в другия ѝ край. Веселяка взе лъка и ми го подаде. С въздишка взех оръжието.
- Първо позата. Важно е да си стабилна!- започна да ми обяснява той. Застанах с леко отворени крака и хванах лъка с две ръце.- Трябва да стоиш изправена - направи ми забележка, като сложи едната си ръка на гърба ми, а другата малко над гърдите ми. Погрижи се да стоя с напълно прав гръб, като искам да отбележа, че "неволните" му движения не бяха рядкост.
- Добре, сега вдигни лъка - нареди ми, а аз без желание вдигнах ръце. Чух смеха му, а секунди по-късно усетих ръцете му върху своите. - Така няма да уцелиш и мравка - присмя ми се и опъна ръцете ми. - Изправени като гърба. А сега, ако си беше взела и стрели можеше да минем към стрелба по мишените - усмихна ми се развеселено той. Изведнъж прякора му доби смисъла си. Отпуснах се от стегнатата позиция и взех оставените на пода стрели. Обърнах се към мишените и приготвих една стрела на лъка. Отново застанах в позицията, но стрелата въобще не беше стабилна.
- Изправи китката - посъветва ме Веселяка. Малко започнах да се изнервям от командите му, дори с цел да ме обучи. Изправих китката си и фокусирах поглед върху мишената. - Чакай! - обади се веселият и дойде до мен.- Вдигни глава - отново започна със съветите и вдигна брадичката ми с два пръста. Беше застанал пред мен, точно до лъка. - И подпри бузата до ръката си - каза ми, а тонът му изведнъж стана по-плътен. Отдръпна се от лъка и застана зад мен. Можех да усетя дъха му зад врата си. - Сега гледай върха не стрелата и го насочи към мишената. - промърмори зад главата ми. Гласът му беше някак отпускащ, заради ниския тон. Обаче, не променяше факта, че е убиец, а това, на което ме учеше в момента, допринасяше за този факт. Каза ми да пусна стрелата и точно това направих. Върха се заби някъде около мишената, но далеч от центъра ѝ. Супер, явно ще седя тук с часове.
- Добро начало като за момиче, което не е опъвало лък до сега! - отбеляза и прозвуча като перверзно подмятане, затова предпочетох да не му обърна внимание на това и само кимнах леко. - Време за почивка. Пушила ли си до сега?
- Ама ние сега започнахме, как така почивка? И да, но това какво общо има? - бях меко казано объркана. Нали трябва да ме обучава, а все още не бяхме стигнали до никъде.
- Справи се добре като за първи път. Затова е време за почивка, следващия път повече! - повдигна рамене и ми подаде цигара, която не изглеждаше като тези от магазина.
- Какво е това? - хвърлих му скептичен поглед и зачаках отговор.
- Ще ти помогне да се отпуснеш... - обяснението му подсказваше за лоши последствия. Аз все още го гледах със същия поглед и той въздърха и едновременно с това се засмя и ухили.- Марихуана, какво очакваш да е?
- Не мерси, последния път като пуших не бях на себе си - отказах му със здравия си разум, който ми казваше да стоя далеч от тази цигара.
- Това е идеята, да се отпуснеш и да се забавляваш!- настоя Веселяка все така усмихнат.
- Може ти да се забавляваш така, но аз не искам!- упорита отказвах. Не ми се мисли какви глупости следват.
- Скучна си, а тъкмо те бях помислил за готина... - промърмори и си дръпна от вече запалената цигара. Издишвайки отегчено дима се обърна и каза, че отива при другите, а аз да се упражнявам. Погледнах за миг цигарата и видях оставената запалка на земята, явно я е забравил. Поколебах се. Дали да не ... Само малко. Той каза, че съм скучна, аз не съм скучна! Какво толкова може да стане? От веднъж нищо няма да стане. Взех запалката и поставих цигарата между устните си. Приближих пламъка на запалката до цигарата и вдишах. Изключих запалката и извадих цигарата от устата си. Издишах гъстия дим и се закашлях. Отдавна не бях пушила. Дръпнах си от цигарата още два-три пъти и леко ми се замая главата.
Дали имат алкохол някъде тук? Какво пък, ще разгледам наоколо.
Върнах се там от където ме извлече Веселяка. В момента там бяха Призрака и Айнщайн.
- Къде отидоха другите?- попитах аз отпускайки ръцете си. Айнщайн вдигна погледа си за две секунди от екрана колкото да ме погледне.
- Отидоха да изпълняват поръчки - отговори ми безчувствено и продължи да пише по клавиатурата. Насочих се към една врата, която предполагах, че е към кухнята, игнорирайки отговора и мислите за какви точно поръчки ставаше дума. Бях права за вратата, беше към кухнята. И кого да видя вътре? Веселяка. Ровеше по шкафовете и веднага се обърна когато чу отварянето на вратата. Огледа ме от главата до петите и се усмихна като вида цигарата.
- Значи в крайна сметка реши да я запалиш - подхвърли доволен той. Да не би нарочно да е оставил цигарата и запалката?- Искаш ли?- попита ме размахвайки стъклена бутилка във въздуха.
- Защо не - свих рамене аз и си дръпнах един стол. Русия сложи една чаша пред мен и наля от червената течност.
Вино.
Надигнах чашата и отпих две големи глъдки. Отново си дръпнах от цигарата и като чели започна да ми действа. По-късно можеше и да съжалявам, но продължих в същия дух. По някое време излязох от кухнята в неадекватно състояние. Виждах размазано и се подпирах по стените. Веселяка излезе след мен, а Айнщайн все още беше на компютъра си. Мушнах се в един коридор и продължих напред. Чух вик гласящ: "Ако Дявола я види си свършен!" Закикотих се и продължих напред по коридора. Стигнах някаква врата и я отворих. Чуваше се звук от блъскане, беше ми познат. Някой удряше боксова круша. Започнах да ходя до стената без да се обръщам. По едно време някой обърна главата ми и кого да вида пред очите си? Точно така- Дявола! От всичко, което направих след това не виждах причина. Беше някак спонтанно. Но защо не се нахвърлих така и на Веселяка или на някой друг когото срещнах по пътя насам?