Седмица премина.
Първия ден исках да си почина, да отпусна и да забравя. Дявола беше изчезнал.
Не успях да се успокоя.
Втори ден също го нямаше.
Седмия ден дойде, а аз все още чувствах, страх.
Дявола все още го нямаше. Не знам къде беше цяла седмица, но се надявах да се появи. Да не ми е ядосан и да ми разкаже. Това последното нямаше как да стане, нямаше даже да опитвам.
Раната на врата ми беше почти зараснала. Всеки ден Стив я мажеше с някакви мехлеми, които явно действат, когато няма кой да попречи на зарастването на тази рана.
В къщата бяха всички, ясно виждах, че те наглеждаха всяка стъпка, която правех. Дори наслагаха няколко камери, които не знам от къде ги бяха намерили. Причината за слагането на камерите бях аз, защото започвах да се изнервям и да тръгвам да го търся. Е разбира се, винаги ме спираше някой, което беше досадно! Бяха толкова спокойни, че чак успяха някак в последствие да ме убедят и да им повярвам.
Осмия ден съм по-добре и по-спокойна, което беше добре.
- Готова ли си да започваме? - внимателно ме попита Веселяка. Кимнах му. - Сигурна ли си? - несигурно пак пита.
- Да, Веселяк, готова съм да започваме! Няма нужда да стоя и да чакам ... Ще имам белег сигурно! - пак започнах да говоря на глас. Той хвана ръцете ми в своите и прошепна съжалително:
- Да, Кейла. Но всички тук имаме поне по един белег, това е твоят пръв и може би последен ако те научим да се защитаваш и пазиш по-добре! - продължи той. В същия момент се сетих за тялото на Дявола, смътно си спомням, но бях забелязала, че има белези по тялото. Освен татуировките по ръцете и тялото, той има и белези под тях, които едва си личаха от разстоянието, на което бяхме в къщата на баба, но все пак тогава не бях обърнала голямо внимание на това.
- Да отиваме!
Долу в същото помещение, в което първоначално влязохме, когато аз се напуших, напих и се държах като някоя лека жена пред Дявола. Боже! Трябва да спра да мисля.
- Пак с лък или искаш нещо по така? - Веселяка ме извади от засрамващите ми мисли.
- Хм, какво е това "по така"? - повторих неговите последни думи като направих въздушни кавички с пръсти и се ухилих.
- Ето това е по така - обясни той, вдигайки пистолета в дясната си ръка и насочвайки го към мишена. Изстрел право в целта, последваха още три. А ушите ми заглъхнаха, защото той не ме предупреди, че ще стреля, за да си запуша с ръце ушите!
- Ти искаш да оглушея ли? - изкрещях му насреща като ми подаваше оръжието.
- Оп, забравих, че може би трябва да те предупредя... - безгрижно се засмя и сложи набързо някакви черни слушалки, с които не чувах нищо. Сложи пистолета в ръката ми и го насочи заедно с ръката, с която го държах, напред към мишената, пусна ме и стрелях. Успях да уцеля крайното кръгче на мишената, махнах слушалките.
- Успях? - несигурно попитах. Макар да не уцелих в целта. Мисля, че това е по-добре отколкото със стрелите, които даже не стигнаха и един кръг на мишената.
- Не е зле, може би лъка не е за теб... - промърмори замислено русокосия. - Искаш ли да знаеш какво държиш в ръце? - искра премина в очите му.
- Пистолет? - свих вежди. Какво искаше да каже с този въпрос?
- Това е олекотена версия на автоматичен Берета 9000С пистолет и както виждам ти пасва идеално. Може би това е оръжието за теб, какво ще кажеш удобен ли ти е? - заразпитва ме Веселяка с типичният, за него, ентусиазъм.
- Почти нищо не разбрах... - признавах си, комплексирайки се леко. Въпреки че нямаше причина. Не съм се занимавала да търся подобни неща, нито пък са ми били интересни.
- Добре, явно ще трябва да те науча да различаваш разни неща и това ще е трудна задача за момиче, което не знае абсолютно нищо за оръжията... - въздъхна драматично русия. Имам чувството, че трябваше да се засегна.
- Хей, ще се науча, аз се уча бързо! - ядосано го погледнах за малко и после тръгнах да излизам. Обаче той ме спря като ме хвана за лакътя и завъртя с лице към него. Лицата ни бяха близо едно до друго. Гледах го в очите, а неговите бяха фиксирани върху устните ми.
Какво пък, една целувка дали ще ми попречи? Няма да му дам нищо, но това може да се превърне в нещо, което не трябва.
- Не! - прошепнах едва. Затворих очи. - Пусни ме! - помолих го и той отхлаби хватката си. А аз очаквайки това избягах от него. Щях да направя грешка! Голяма, огромна, гигантска грешка!
Излизайки от тренировъчното мазе се сблъсках с очите на човека, който изчезна за седмица. Човека, който притежаваше едновременно най-студените и безчувствени очи и най-горещо тяло.
Дявола!
- Къде беше? - въздъхнах облекчено, че го виждам.
- Раната ти е почти минала - отбеляза студено и тръгна нагоре, към стаята си предполагам.
Продължих напред и се натъкнах на някой друг. Момче с бодлива кафяво-черна коса още известен като Къртача. Спря ме на място.
- Дявола е тук - съобщи ми той веднага.
- Знам, видях го - отговорих му и се опитах да го подмина, но ръката му ме спря.
- Не трябва ли да си при него за тренировка? - попита ме той, а аз извадих обърканото си изражение. Нищо не ми беше споменал.
- Не ми каза нищо такова - обясних бавно аз.
- Вече си уведомени и между другото. Как мина стрелбата? - попита ме изведнъж, а аз изтръпнах. Да не е видял какво се случи? Или просто така питаше?
- Защо питаш? - обърнах се към синеокия, опитвайки се да звуча спокойна.
- Интересно ми е какви ги върши... - започна той и се спря за две секунди. Явно щеше да каже истинското му име. - Веселяка - довърши сигурно Къртача. За момент имах надежда, че ще знам името на още един човек тук.
- Мина добре. Намерихме кое е моето оръжие - отговорих вече спокойна, че сцената от по-рано си остава между мен и Веселяка.
- Като стана дума... интересуваш ли се от бомби? - подметна маниака, а аз го изгледах странно. Започвам да схващам смисъла на прякора му.
- Добре съм с обикновени оръжия, благодаря - отговорих предпазливо аз и го подминах. Тръгнах към тренировъчната зала. Не знаех какво да очаквам, само се надявам да не стане някоя ужасяваща картинка.
Отворих вратата и огледах помещението, търсейки с очи Дявола. Той лежеше на земята и ще подчертая, че беше без тениска. Гръдният му кош се надигаше и сваляше за секунди. По ръцете си имаше кръв, което ме стресна и ме накара да се стрелна към него. Паднах на колене до тялото му.
- Какво е станало? Добре ли си? - веднага го запитах, готова да му помогна или да извикам някой от Мортем.
- Имах работа - отговори ми монотонно като дори не ме погледна. Загледах се в ръцете му по-добре. Кръвта не беше негова. Боже мили, изкара ми ангелите! Въздъхнах и се изправих. Взех една кърпа и я метнах в лицето му.
Без да казва нищо взе кърпата и избърза ръцете си. Застана за две секунди, за да успокои дишането си. От моя ъгъл виждах няколко от татуировките му. Като че на двете му рамена има някакво изображение, в което е изобразен череп и не знаех какво е. На лявото рамото, което се виждаше повече, имаше и гълъб, носещ клонка. Върху релефния му корем имаше изобразен войн с меч, на гърдите имаше две очи, които все едно наблюдаваха нещо. На гърба си имаше голям лъв под който имаше надпис.
- Какво означава това? - попитах го, сочейки надписа, минаващ под лъва във формата на дъга. Не знам какъв език е, но мога да се закълна, че онова са букви! Мълчание. Това ще е една наистина трудна тренировка.
- Защо си тук? - попита изведнъж със студен тон. Директно казано това може да се преведе като "разкарай се".
- Къртача ми каза, че имам тренировка с теб - отговорих му тихо несигурна, дали искам тази тренировка да се проведе.
- Идвай за спаринг тогава - измърмори той и се изправи от земята. Застана в свободното място и ме погледна за първи път откакто влязох в помещението. Приближих се до мястото за битки несигурно.
Не знаех аз ли да го нападна или той щеше да започне. Стоях несигурна в някаква импровизирана стойка. Изведнъж той тръгна към мен. Започна с ръка. Наведох се и избегнах атаката. Получих неочакван удар в гърба и залитнах напред. Паднах на колене и изправих ръцете си напред, за да се защитя от сблъсък със земята. Косата ми падна пред очите. Изправих се и вдигнах ръце, за да вържа косата си. Когато бях готова се обърнах към Дявола. Той търпеливо ме чакаше. Върнах се в готовност за борба. Явно така щеше да мине тази тренировка. Стана същото нещо, само че този път избегнах удара в гърба. Следващите тридесет минути минаха по същия начин. Няколко пъти паднах на земята, коленете ми вече ставаха сини.
- Извинявай, за миналата седмица - измърморих, отбягвайки поредния замах. Този път усетих ритник в стомаха.
- Не повдигай тази тема! - скара ми се безчувствено той без дори да ме поглежда.
- Как да не я повдигна, като се държиш с мен като студен задник? - изписках ядно аз и веднага съжалих за израза си. Ръката, с която държах корема си, трепна от внезапен страх.
- Просто млъкни! - изнерви се Дявола и се обърна към мен. Яростта му омекна, когато ме погледна в очите. Знаех, че изглеждам като уплашен заек пред вълк. Просто това беше по-силно от мен. Този човек беше по-силен от мен. Дявола отново погледна нищото. Аз се изправих и излязох бързо от залата. По-лошо нямаше на къде. Сега е бесен!
Насочих се право към вратата. Не знам дали някой ме е видял. Може би Айнщайн, ако е бил на обичайното си място? Няма значение, просто исках да изляза. Успях като по чудо. Тръгнах на посоки, като миналия път, когато излизах. Това може би щеше да го ядоса повече, но и без това вече е бесен. Навън беше доста тъмно, явно минаваше дванадесет вечерта. Не знам от къде точно съм минала. Изведнъж някакъв човек ме спря. Изглеждаше като изплют от някое парти за дрогирани. Мъжа ме хвана за ръката и ме блъсна в една стена. В нестабилната му ръка имаше спринцовка, която той насочваше към ръката ми. Инстинктивно бутнах ръката му от уплаха и спринцовката излетя.
- Идваш с мен - провлачи той и храна косата ми. Започна да ме дърпа, а аз не знаех какво да правя. Замахвах, но уцелих единствено въздуха. Накрая ме повали на земята и застана над мен. Хвана ръцете ми и притисна краката ми. Почти както Дявола правеше, но този беше много по муден. Защо по дяволите не можех да го победя тогава!?
В ръката му отново имаше спринцовка. Явно я беше взел от земята. Поднесе я към китките ми, после към врата ми. Чудеше се къде да я забие. Аз треперех от ужас и от студения асфалт под себе си.