Нямах пари за такси, затова се наложи да ходя десетина километра пеша, облечена с дрехите на онзи луд. Хладния въздух навън ми помагаше да проясня съзнанието си и да се успокоя, но също така започваше да ми става студено и започнах да треперя.
Трябваше да намеря начин да се прибера, но как?
Бях по средата на град, който беше много странен.
Някак пуст.
Огледах се и видях табелка с името на улицата, която гласеше "Алея от пламъци" или нещо подобно.
Каква ирония, а?
Видях една жена да се разхожда по тротоара. Беше едра и усмихната. Не беше облечена пищно, което означаваше, че може би е мила. Ами ако я попитам, дали ще ми даде телефона си, за да звънна на някого? Знам номера на трима души: на майка, на баба и на Дейвид.
Точно така!
Той има кола и пътува доста, може и да ме намери.
А дали?
О, по дяволите, защо си задавам толкова въпроси? Просто ще питам жената за телефон.
- Извинете? Изгубих се и не знам къде ми е телефона, може ли да използвам вашия, за да звънна на някого да ме прибере? - попитах възможно най-мило, преглъщайки псувните насочени към студеното време и господин Дявол.
Жената ми се усмихна искрено и извади мобилното си устройство.
- Разбира се, заповядай - изчурулика радостно тя и сложи телефона в ръцете ми.
Извиних ѝ се и се отдръпнах малко. Въведох номера на Дейв и натиснах зелената слушалка. Огледах се наоколо. Къщите бяха в старовремски вид.
- Можете ли да ми кажете, кой беше този град? - обърнах се към жената докато телефонът звънеше.
Дейвид никога не отговаряше веднага.
- Малиналко - отговори ми жената все така усмихната.
Явно не бях в друг град, просто бях на непозната част от града. Благодарих ѝ с усмивка, като секунди по-късно чух почудения глас на Дейв.
- Дейв? Дейвид, аз съм Кейла! - обясних му набързо, тъй като връзката беше някак лоша. - Виж аз съм в Малиналко на улица "Алея от пламъци" ще дойдеш ли да ме вземеш? - избълвах бързо и зачаках отговор. Ако ме отреже ще го напсувам без да ми пука дали ще си разваля имиджа "най-доброто момиче" пред милата жена.
- Идвам до петнайсе минути - чух отговора на Дейв и камък ми падна от сърцето. Благодарих му и затворих телефона. Върнах устройството на жената, като не пропуснах да благодаря и на нея. Първият свестен човек, на когото попадам в последните два или три дни.
В следващия половин час крачех напред, назад като объркано теле.
Познат автомобил спря близо до мен и побързах да се кача. Обърнах се към Дейв, който ме огледа от глава до пети.
- Не питай - предупредих го с въздишка, а той просто се обърна и подкара колата.
Докато пътувахме гледах през прозореца.
Не погледнах Дейв, но усещах погледа му от време навреме. Ще иска отговори, а не знам дали ще мога да му ги дам.
Когато най-сетне спряхме пред дома ми отново му благодарих. Тръгвах да слизам, но той ме спря.
- Искам да ти кажа нещо - започна несигурно той, гледайки ме в очите. Кимнах с глава, за да продължи. - Знам, че може би ти е дошло в повече тези дни след като са намерили, Джаред, гаджето ти мъртво, но не мога повече - сериозно ме притесняваше с тези обяснения. Какво му е станало? Ръката му си намери място върху крака ми, което меко казано ме изнерви. - Кейла, аз те харесвам, може би и повече, не знам - тази новина ми дойде като гръм от ясно небе. Обаче, не беше нито времето нито мястото за такава новина.
Защо си мисли, че ми пука за онзи тъпак, който убих?
Е, реших, че ще го оставя да си мисли това.
- Какво по дяволите, Дейвид! - изписках аз и замахнах с ръка, удряйки вратата на автомобила. - За малко не ме убиха, отвлякоха ме, скитах се из непознатата част на градчето, а ти ми изръсваш това? Дейв, съжалявам, но ми дойде в повече - изнервих се напълно. Избутах ръката му и отворих вратата. Излязох от автомобила и се наведох за едни последни думи.- Благодаря за превоза, сега се разкарай! - извиках и тръшнах вратата. Изглеждаше много объркан от всичко, което казах, но не го винях. Аз също в момента бях.
Влязох си вкъщи без да се обръщам. Може да го нараних, може и да прекалих, но не ми пука. Проснах се на дивана и облегнах глава назад. Затворих очи в опит да се отпусна поне за малко.
Чу се тропане по вратата.
Да върви по дяволите, който и да е там!
Реших, че ще се откаже, ако не отворя, но човека настояваше.
Кълна се, ако е Дейвид, свършен е!
Станах от дивана и отворих вратата.
Пред мен стоеше жена около средната възраст. Стройна фигура, прилепнала рокля. Приличаше на някоя превзета секретарка. Жената ми се усмихна. Какво ли ще иска?
- Здравей, аз съм от Браоди ЕООД, госпожа Сантос ме помоли да те заведа в офиса - обясни ми тя на един дъх.
Какво ли иска майка ми толкова рано?
Явно да започна работа при нея. Още от малка отказвах да ми покаже дори къде е сградата. Защо сега да отивам?
Тръгнах да затварям вратата.
- Казаха ми, че е било спешно - добави госпожица усмивка. Като се замисля е странно, че е изпратила някого да ме извика. Може би ѝ се е случило нещо? Примирих се и излязох от вкъщи като заключих.
Качихме се в такси и тя каза някакъв адрес на шофьора. Слязохме и продължихме по някакъв много странен път. Безмълвно тръгнах след жената. Докато се оглеждах жената се изгуби някъде зад мен. Преди да се обърна усетих силна хватка през раменете си. Усетих как заби игла в ръката ми.
Студено острие се докосна до врата ми и настръхнах.
Започнах да се бунтувам, но безуспешно, чувствах се слаба. Кучката ме беше отслабила с това, което вкара в организма ми.
Мисли, Кейла.
Какво научи от бокса?
Заден ритник, удар с глава, замах с лакът. Нищо не стана. Ами сега? Острието на ножа се притисна към врата ми. Усетих лека, но остра болка, която не спря и за миг. Мускулите ми се отпуснаха напълно. Жената ме пусна и се свлякох на земята. Кучката застана пред мен и клекна. Хвана косата ми и обърна главата ми, така че да я гледам. От болката, която изпитах, изпищях.
- Внимавай чие гадже убиваш, мила - процеди гневно тя.
Само ако имах сила нямаше да е толкова смела.
Напсувах я на ум с цветущия си речник.
За секунди сякаш нещо я дръпна назад.
Видях позната фигура.
Дявола!
Той я хвана за косата и преряза гърлото ѝ.
Захвърли тялото ѝ на земята и това е последното, което помня.