Може да се каже, че имах нормално детство на дете търпящо тормоз. Не говорих с майка си, нито с някого другиго. Търпях подигравки до степен, в която света просто ме изолира.
Не се оплаквам, беше ми по-добре сама. Не ме обиждаха, което беше добре. А и бях дете, не чувствах нужда от социализация. Обаче, с тази изолация пораснах по-бързо.
Докато другите деца разнасяха клюки или говореха за глупави игри, аз можех само да мисля. Нямах приятелка, която да ми каже, че Тами е изхвърлила химикалката на Дейв, защото я е оскубал. При мен нямаше такова нещо. Аз наблюдавах и наум се питах как е възможно да са толкова глупави. Да се бият и да спорят за такива дребни неща? Често си мислех, че съучениците ми няма да пораснат психически, или че ще се пребият някой ден. Не възнамерявах да им го кажа. Аз не им се бъркам в живота, както и те в моя.
Какво повече да иска човек?
Макар да не контактувах с децата смея да твърдя, че нямах страх от хората. Ако трябваше да споря - щях! Ако трябваше да се бия бих хванала най-близкото нещо и замерила човека без да мисля. Бях мислила достатъчно, за да разбера, че не е нужно да търпя. Бях готова психически да срещна цялата злоба. Е, бях... Колкото и силна да смятах, че съм, човека е крехко създание. Нараняват го думи, удари и загуба. Не бях говорила много с майка си с години, не знаех почти нищо за нея, както и за баща ми. Когато искаха нещо от мен мълчаливо изпълнявах. Нямаше смисъл да се тръшкам, че ми искат чаша вода, или че ми пречат на поредните размишления. Може би това беше грешката ми, може би това беше правилното.
Във всеки случай, разбирайки, че баща ми е бил убит от неизвестен човек, бе болезнено. Дори да не се знаеше дали е убит в първите шест месеца. Нямаше тяло или някаква следа от него. Тялото му беше открито в един фермерски двор в Русия. Собственикът забелязал поява на лешояди около земята, където е бил заровен баща ми. Когато тялото му пристигна в Мексико настоях да го видя. Тъй като тялото му се беше разложило прекалено много, беше неразпознаваем, но аз го разпознах по дрехите. Макар мръсни от калта навсякъде бих разпознала спортно-елегантния му стил. Не осъзнавах колко боли загубата му, докато не видях костите със засъхнала плът по тях. Макар да беше ужасен човек, макар да пребиваше майка ми, болеше.
Да, беше копеле, но ми беше и баща.
Не се разплаках пред полицаите, нито пред майка ми. Изчаках да си тръгнат и подсмърчах по път за вкъщи. Сама поисках да ме оставят да се прибера пеш. Майка нямаше проблем, често се уединявах или действах самостоятелно. Докато се прибера майка ми вече беше говорила с баба и дядо да се преместим у тях.
Това автоматично означаваше нов град и училище. Нямах друг избор, а и никой не ме питаше дали искам.
За майка това беше шанс да напусне ужасният дом на баща ми. С радост затръшна вратата на този "дом".
Баба и дядо имаха къща в един малък градо в Мексико.
Малиналко.
Училището, в което ме записаха, не беше нищо особено. Виждах същите характери които виждах и в старото ми училище. Макар това да беше по-малък град, пак имаше деца, които не ме харесваха. Надути, арогантни, суетни. Единствената аномалия беше, че нито едно дете не се криеше в сенките.
Освен мен, затова и привлякох внимание.
Отново се започна с тормоза, обаче, вече не бяха само обиди. Вече се беше стигнало до следващото ниво на тормоз, което аз не можех да понеса след убийството на баща ми.
Удряха ли ме в главата виждах напукания му череп, удряха ли ме в стомаха пред очите ми излизаше празното пространство около гръбначния му стълб.
Сравнявах себе си с този скелет.
Вътрешно бях мъртва.
Тази мисъл доведе до дълбока депресия, която училищната психоложка ми постави като диагноза.
Питаше ме какви ли не глупости, а аз мълчах.
Въобще имаше ли полза да говоря за каквото и да е?
Според психоложката явно имаше.
Започна да се обажда на майка ми и да ѝ говори, че имам депресия. Не, че не беше вярно, просто нямаше смисъл да ѝ казва. Тя реши, че е заради баща ми, което беше половината истина.
Няколко нощи подред ми обясняваше, че така е по-добре, че вече живеем по-добре.
Ядосвах се заради това.
Да, беше по-добре, но за нея.
Тя не знаеше за тормоза, никой не знаеше.
А тези приказки, че сме по-добре само ме изнервяха.
На път към вкъщи буса ми минаваше покрай боксова зала. Стана ми интересно, най-вече защото имах нужда да изкарам яда си. Представях си го като: влизаш, удряш, излизаш. Превърна се в нещо много повече.
В продължение на пет дни просто удрях и едва помръдвах крушата. Понеже ми личеше, че съм малка нямах такса за вход и на никого не му се занимаваше с мен.
Обаче имаше един човек там. Когато и да отидех в залата той беше там.
По всяко време на деня! Имах чувството, че живее там.
Оказа се собственика на залата. По някаква причина той реши да ми помогне. Научи ме да държа тялото си стабилно, показа ми как е правилно да удрям. Научи ме на много повече от няколко удара. Показа ми как да се пазя, обясни ми, кои са слабите точки на противника ми. Научи ме как да уцеля правилното място, за да зашеметя, заслепя или временно приспя противника си.
Този човек ми беше като втори баща.
Той ми помогна да оцелея в това училище за надменни личности.
Вече се защитавах. Отблъсквах ударите и нанасях своя. Нищо голямо, колкото да видят, че вече не могат да се държат с мен като с боклук. Винаги мълчах, заплахите бяха безсмислени за мен, въпреки че имах голяма уста. Пазех думите си за когато си заслужава да ги хабя, а тези кифли и жалки спортисти, не бяха достойно дори за това.Признавам си беше ми кипвало няколко пъти и минаваха с повече от един шамар или ритник. Може и да съм ги напсувала, но какво толкова? Има и по-лошо. Но определено тормозът спря. Доста момичета ги беше страх от мен заради синина или оскубан кичур коса.
Разсъжденията над живота ми приключиха след като чух силно ръмжене, което наподобяваше на вик.
Изправих се рязко и се огледах.
Все още бях в стаята, в която ми беше казал непознатия да не напускам. Обаче вика дойде от стая, по-далеч и от тази, в която бях. По някаква причина реших да проверя.
Станах от леглото и тръгнах по-дългия коридор боядисан в тъмни цветове. Спрях се пред вратата, от която предположих, че се е чул шума. Отваряйки вратата го видях с лице в шепите си.
Безстрашният е сънувал кошмар?
Това ли се случваше?
Не знаех какво да правя.
Да говоря ли с него или да го оставям сам да се оправя? Реших да се направя на добра.
- Какво стана? - покорно го попитах, което привлече вниманието му.
Изглеждаше изненадан. Какво? Забравил е, че съм тук или е мислил, че мъжкият му писък не ме е събудил?
- Просто сън - отговори ми студено той. Въздъхна измъчено. Забравих, че той е труден случай.
- Говори ли ти се?- попитах го с не скрито безразличие.
Той мълчеше.
- Имам работа. Излез, ако случайно не искаш да се наслаждаваш на тялото ми и някои определени части от него! - рязко и безсрамно каза.
Реших, че не трябва да съм нахална и да го ядосвам, затова изпълних казаното и затворих вратата чакайки да свърши. Той гол ли беше под завивките, които го прикриваха? Силно се надявам да греша! Но след това, което той каза се почувствах леко засрамена.
Току-що щях да видя този непознат, напълно гол!
Не, че не съм виждала голи мъже, просто това е различно.
Не бях сигурна с какво, но все пак беше такова. След като явно вече се бе облякъл в черни дънки и същия цвят тениска излезе.
Обърна ми гръб и ми направи знак да го последвам.
Личеше си, че има повече от страхотна фигура, с множество мускули, които можех да видя през тениската, която бе доста тясна и очертаваше гърбът му. Големите му мускулести ръце бяха почти напълно на показ и изглеждаше толкова силен, че едва спрях треперенето на краката си.
Изглеждаше секси.
Но това нищо не променя.
Държи ме затворена, няма да омекна заради мускулестите му гръб и ръце!
- Каква работа? - реших да продължа да разпитвам. Заслужавам поне отговори.
- Не те засяга. Спри да задаваш въпроси - отговори ми рязко той. Признавам, че се стреснах. Обаче, не може да ми казва какво да права!
- Ще ти задам колкото въпроси искам. Вчера аз отговорих на твоите! Аз дори не знам кой си! - отговорих заядливо аз.
Усещах гнева му във въздуха. Виждах как диша тежко. Дали прекалих? Настръхнах когато се обърна към мен.
- Аз съм Дявола! - представи се, като вдигна ръце нагоре, изглеждайки доста заплашителен в тази поза. Гледаше ме с горящи очи. Очаквах и гръмотевици да заблестят или пламъци около нас да затанцуват.
- Така ме наричат всички! - проясни и после ядно добави - Тръгвай си! Нека те убие някой, не ми пука! - изкрещя той така силно, че ми се стори, че стените потрепериха.
Обърна се и с решителност слезе по стълбите, до които не знаех кога бяхме стигнали.
Чух тръшване на врата.
Явно е излязъл.
Бях изумена и уплашена.
Оставя ме да си тръгна?
Нямаше да чакам втора покана, взех каквото имах в стаята и излязох. Ключовете бяха на вратата. Отключих си и излязох.
Дано не се върна тук отново!