Черния мустанг изрева за последен път, след като паркирах в подземния гараж. Завъртях ключа и двигателя замря.
Взех момичето, което бях захвърлил на задната седалка, в ръце и тръгнах към асансьора. Беше ми малко трудно да натисна единия от трите бутони с момичето на ръце, но се справих. Единствената полза от асансьора бе по-лесно придвижване от подземния гараж до основния етаж на къщата.
Обзавеждането в моят дом не бе кой знае какво. Тъмни стени и много кожа.
Влязох в една от стаите и поставих тежестта в ръцете си на легло. Приближил се до ключа за лампата и го щракнах. Когато се обърнах бях погълнат от вида ѝ.
- Не е никак зле даже... - измърморих на себе си, приближавайки се до леглото.
Изненадан съм, че тя не кървеше, е, не точно. Имаше няколко безобидни драскотини и нито една синина. Не бях познал, че лицето ѝ е в синини. Грима ѝ се беше размазал ужасно, правейки илюзията, че лицето ѝ изглежда така. Косата ѝ беше кестенява и права, но в пълен безпорядък, все едно се е била с някой. Което всъщност не е лъжа! Защо тогава се държеше така все едно е ранена и защо припадна... чакай... Защо не се сетих по рано?!
- Тъпачка! - промърморих веднага щом забелязах надутия джоб на долнището ѝ.
Извадих наполовина пълно стъклено шишенце с прозрачна течност от там. Сигурно е някаква отрова и сега е на прага на смъртта. Защо не го забелязах по-рано?
По дяволите!
Това е невъзможно... Бях се разсеял прекалено много. Нямаше да я взимам, но имах два варианта. Да я изхвърля или да проверя състоянието ѝ. Интуицията ми казваше да избера втория вариант, а мозъка първия. Предпочетох да послушам, както винаги, интуицията си.
- Глупаво момиче! - изцъках с уста и извадих телефона, който държах в джоба на панталона си.
Набрах Стив, той бе мой човек. Един от малкото, които знаеха нещо за мен. Знаех, че ще се погрижи за това. Вдигна от третия сигнал.
- Аз съм! - изстрелях думите си веднага, без да добавям име, защото не бях сигурен дали номера е същия.
- Дявол? Какво е станало? - попита ме спокойно човека от другата страна на телефона. Изненадвам се, че пази номера ми. Не бях му звънял от много години.
- Ела колкото се може по-бързо! - наредих му, казах му адреса и след като чух шумна въздишка затворих.
Въобще струва ли си да спасявам някого, който явно иска да умре?
Дали е приела неизвестната отрова, която не смятах да проверявам каква точно е?
- Мамка му! - изпсувах докато мислех.
Видях някаква искра в погледа ѝ преди да загуби съзнание. Искра, която само аз притежавам!
Дано си струва!
Малко повече от половин час по-късно Стив вече беше в дома ми и преглеждаше момичето. Аз бях на дивана, с чаша пълна с уиски в ръка и отпивах жадни глътки, докато разтривах слепоочието си. Защо ми беше да я спасявам? Можех да я оставя да умре и да я захвърля в някоя дупка. Можех да избера вариант едно!
- Искрата! - възкликнах все едно открил отговора на всички въпроси, но това не беше достатъчно.
Не бях сигурен дали съм видял искрата, може просто да ми се е сторило, че я виждам. Може даже да не я притежава! Възможно е просто да е било илюзия. Както синините ѝ. Щях да продължа безсмислената си реч, но Стив я прекъсна като се прокашля, за да му обърна внимание. Знаех, че е там. Усетих присъствието му още с влизането.
- Кажи, Стив - подканих го, отпивайки поредната глътка.
- Тя е добре, не е отровена... успях да прочистя организма ѝ от това, което е приела - замърмори той, отдръпвайки се от вратата.
- Как така? Видях шишенцето с безцветна течност. Невъзможно е! - започнах да настоявам аз напълно убеден в думите си. Как е възможно? Реших да изчакам обяснението на Стив, преди да правя свои заключения. Макар винаги да излизам прав. Почти. Не бях, когато си помислих, че цялото ѝ лице е в синини.
- Тя не е отровена! - повтори, все едно не го бях чул още първият път. Все пак го разбирам. Не съм от лесните характери.
Обърнах плавно главата си към него, очаквайки да ми обясни. Започнах да губя търпение.
- Няма признаците, че е била отравяна! - обясни кратко. Като се замисля. Тя наистина нямаше подобни признаци. Може да припадне от всякакви глупости. Дори най-простата отрова щеше да има някакъв страничен ефект.
- Добре, какво ѝ има? - примирих се аз и надигнах чашата си за още една гладка от алкохола.
- Дрогирали са я - отговори ми просто русокосия.
- Не разбирам Стив, обясни ми. - спокойно му отвърнах с леден тон.
Сега е някак по-логично, но все още не ми е напълно ясно.
- Тя е жива, просто е била дрогирана. А ти си бил твърде разсеян и не си забелязал симптомите... Приела е малко количество алкохол с наркотик. Всъщност е била доста далеч от смъртта. Общо взето тя е добре, като изключим няколко синини по тялото ѝ, които ще избледнеят - разясни ми Стив напълно спокоен.
Прав е, явно съм бил прекалено разсеян и наистина не забелязах, както бих направил по принцип. Треперенето, дишането и пулса са признаците, които аз видях, но само до тук. Не си направих дори малко усилие да ги свържа.
- Стъкленото шишенце? Беше преполовено... - изтъкнах все още без отговор за този детайл.
Защо това ми се вижда необяснимо?
- Не знам, Дявол, но тя не е приела нито капка от веществото... - шумна въздишка излезе от устните му - Като се събуди я накарай да ти обясни. Аз не мога да чета мислите на красиви, спящи момичета, все още. Иска ми се, обаче не мога! - засмя се и аз му кимнах. Щях да я накарам да говори. Погледна часовника си и добави - След малко би трябвало да е будна - намигна ми и се ухили.
- Чао, Стив! - сбогувах се с него. Той влезе в асансьора, но преди да натисне бутона ми кимна и ме хвана неподготвен с думите си:
- Като се събуди и дай да пие портокалов сок - препоръча ми и добави - Пази я, Дявол, мисля, че си ударил добро попадение! Ще се видим отново! - натисна копчето, асансьора се затвори и тръгна към подземния паркинг, където си бе паркирал черния Форд.
Може би бях прав. Може би и той е видял нещо, което аз самия видях. Само, че не в погледа ѝ. Но какво може да види в...
- Мръсник - засмях се схванал на къде бие.
Говореше за тялото ѝ. Аз самия все още не бях го видял. Но бях забелязал, че е лека. А и дрехите, с които бе облечена не допускаха детайлен преглед.