-Искаш ли да продължим нагоре?- попита тихичко, а думте му се изгубиха в косата ми.
-Хайде.
Изкачвахме стръмните стълби бавно. Плахо подаде ръката си към моята. Не чаках и веднага я сложих в неговата. Ръката му беше студена и голяма, сякаш груба. Контрастираше с моята. Но се допълваха до съвършенство.
-Студено ли ти е?- попита ме за стотен път.
-Не, добре ми е.- отговорих за стотен път и аз.
-Е, сега ще ми кажеш ли? Сещаш се, ти получи отговор, аз все още не съм.
-Не знам, ще видим.
-"Ще ти се разсърдя"- опита се да ме изимитира той.
-Не можеш да ми се сърдиш!
-Да, да така е...жалко...
Засмяхме се. Отново вървяхме в тишина. Почти бяхме на върха на хълма, когато той просто се спря на място. Застана пред мен. Гледаше в очите ми. Не мигаше. Беше ми странно, леко неудобно. Поради тази причина ту отмествах поглед встрани, ту го поглеждах. Той се засмя. Сложи ръцете си на кръста ми. Бавно ме придърпа към себе си. Прегърна ме. В корема ми пърхаха милиони малки пеперудки. Всичко беше прекалено хубаво, за да е истина. Съвършенно. Вълшебно. Изведнъж отдръпна лицето си. Отново ме погледна в очите. Засмях се. Наведе се към мен. Допря устните си до моите. Тотален кошмар! Не знаех какво да правя. Нямах си и на представа какво се случва. Никога не ми се беше случвало до сега. Замислих се, че освен да го следвам и да правя това, което той прави, нямам особено много други възможности. Опитах. Не знаех дали изобщо правя нещо смислено или си стоя с леко отваряща се и затваряща уста като риба на сухо. Отместих глава назад. Стига ми толкова излагация. Поне за сега. Косата ми беше по лицето му. Навяскъде. Събра я нежно и я постави на мястото й. Доближи се отново към мен. Устните му леко докосваха ухото ми.
-Моя си! Чу ли? Моя!- прошепна тихичко, колкото да го чуя само аз. Усмихнах се нервно. Не знаех дали да кажа нещо или да оставя тишината да ни погълне отново. Сметнах за правилно, че е по-добре да мълча, защото отново ще разваля момента. Захапа лекичко края на ухото ми. Вътрешно полудявах. Харесваше ми. Но си стоях и не казвах нищо. Не показвах нищо. Не знаех какво. Отново. Отдръпна се леко. Премести устните си леко надолу. Към бузата ми. После бавно към врата ми. Не издържах. Умирах вътрешно. Сякаш всяка част от мен една по една приключваше своето съществуване и на нейно място се раждаше нова. Просто неуписуемо. Извих врата си. Отдръпнах глава леко нагоре и назад. Той продължаваше. Ставаше ми все по-хубаво и по-хубаво. Отново спря. И отново прошепна:
-Само моя...- отдъпна се, хвана ме за ръката и продължихме нагоре. След минута или две наруших мълчанието.
-Почувствах се като най-големия идиот. Имах чувството, че ще проваля всичко и най-вече приятелството ни. Обвинявах се и се псувах нон-стоп за това, че съм толкова невнимателна. Бях сигурна, че нещата ще се развият зле...
-Развиха ли се зле??
-Не. Дори обратното...
Ами, ето я втора глава. По-кратка е, но не бях сигурна дълги или по-късички да са главите за това, просто кажете- ДЪЛГА или КЪСА да е следващата и тези след нея. Дано ви хареса!!