Джимин се беше събудил с ужасна кашлица, сигурен, че е пипнал някакъв смъртоносен грип и това щеше да е последният му ден на земята.
Каква беше изненадата му обаче, когато вместо кръвта, която бе сигурен, че ще види върху дланта с която бе покрил устата си, на нея имаше ситен, златен брокат, който блестеше срещу слънчевите лъчи, които се промъкваха от прозореца.
Успя да изтича до банята, игнорирайки въпросителния поглед от сънения Югьом, който едва бе надигнал глава от възглавницата и се заключи в нея, подпирайки се ужасено на вратата.
Нов пристъп на кашлицата и той се преви на две, чудейки се дали е медицински възможно да изкашляш дробовете си. Когато пристъпа отмина, пода блестеше.
Джимин щеше да припатка, но реши, че цицината не си заслужава, колкото и драматичен ефектът да беше това. Вместо това седна на тоалетната и скри в лицето си в длани, питайки се къде беше сбъркал толкова, че да заслужи да му се случи подобно нещо.
Когато Югьом почука на вратата час и половина по късно и любезно го помоли да излезе от банята ( "Кога ще излезеш от там, ве?! Да се напикая ли искаш?!" ), Джимин му отговори в същия тон ( "Изобщо не ме ебе! Сложи си памперс! ). Реши, че е безопасно да се покаже едва, когато се чу познатото изщракване на входната врата. Избърса пода на банята с една от старите си тениски – с Югьом така и не бяха стигнали до купуването на моп – и се върна в стаята си, където се преоблече.
Кашлицата беше изчезнала, но залепналия по ръцете му брокат му, който не можа да изтърка, колкото и да се мъчеше, му пречеше да препише всичко на твърде будното си въображение ( ха! ) или на прекалено реален сън ( ХА! ).
Имаше само един човек, който можеше да му помогне.
Грабна ключовете и портмонето си и излезе, забравяйки телефона си върху бюрото.
Същевременно беше започнал да хълца.
Облачета от брокат.
––––––––––––
Минутка мълчание за всички, които са танцували пред вратата на заетата тоалетна у дома, чудейки се, колко от самочувствието си ще изгубят ако просто let it go...