Ugo Melone - Aqua
Гледна точка на Дерек
"Обсег" не е място на личността. Не е важно кой си, дори какво си направил щом преценят, че си ненужен. Сякаш хората са вещи, обезличени, без самоличност. Войници. Роботи. Мозъкът не трябва да се използва за нещо повече от служене.
И всичко си продължаваше най-спокойно...
Единствено отломките от нечие присъствие плуваха в спомените ми. Единствено те ми напомняха, че дори и в затвор, животът може да бъде красив, ако раздаваш сърцето си всеки един ден. Ако има на кого да го раздаваш...
Да говорят хората за разстояние, чак когато го преживеят. Споменът храни, но и разяжда душата. Споменът е лечител, но и убиец.
Само двама страдахме. Болката ни беше невидима за тълпата, която клюкареше колко неблагодарни и безскрупулни са някои хора. И да си добър, и да си лош, накрая пак ще се говори едно и също и за добрите, и за лошите.
А някога тази тълпа беше мой дом. Когато си част от многото не усещаш липсата на прокудените, не усещаш несправедливостта, защото се намираш във вътрешността на една игра и твоята задача е да си заравяш главата възможно по-дълбоко. Да ослепяваш съзнателно.
Без емоция не бях в състояние да мисля в този момент. Нищо не ми се виждаше забавно, с никого нямах желание да общувам, устата ми се въздържаше от шеги и загачки. Защото нямаше кой да ми се скара, че съм лекомислен в сериозен момент. Липсва ми момчето, което е жив пример, че през трудностите се ражда истинският характер. Липсва ми само да ме скастря с поглед. Липсва ми да има кой да ме разбира без да му говоря.
Кристъл е прекалено притеснена, за да се тревожи за моите чувства. Напрягаме се взаимно с липсата на идеи за действие.
Отдавна не съм бил толкова замислен. Нямам отговор за нищо. Кафето по чашата ми е засъхнало с дни. Изстинало е, забравено е. Няма кой да я измие.
Тренировките са по-тежки, а мълчанието по-продължително. Изолирани сме от света, а всъщност е препълнено с пречки пред очите ми. Прах, който ме задушава в тясното пространство. Мръсни ръце, потупващи рамото ми, цапащи наивната ми душа. Рано или късно това, което си таял, излиза на повърхността. Но дори на повърхността чувствам сякаш съм потънал още по-дълбоко. Не искам да се затварям в себе си, защото тогава далеч няма да мисля само за Хари и Хейдън. Трябва да съм весел, за да повярват хората около мен, че съм такъв, и да си повярвам и аз.
- Трябва да се махнем от тук, Дерек.
Кристъл беше с всичкия си и през ума й едва ли преминаваха моите мисли. Може би след случилото се с баща й нищо не би я учудило. Придобила е сила и кураж.
Нищо не казах. Думата "трябва" рядко бива осъществявана.
- Единственият изход е през Изстрел. Той би могъл дори да ни помогне да намерим Хари, защото познава миризмата му.
- Нужни са ни седмици, за да направим план, Кристъл. Те имат ли седмици, за да останат живи?
Троснах й се, защото знам, че отново ще се озовем в задънена улица.
- Ще намерим карта на "Обсег". Нищо не ни задържа тук.
- От къде? Имаш ли приятели тук?
Погледът й се озлоби и една рязка черта се озова по средата на челото й.
- Дерек, моментът да изпадаш в кризи е неподходящ. Ако започнем да се депресираме и изолираме всички около себе си, ограничаваме и шансовете си да направим нещо. Щом досега си можел да живееш тук и да правиш неща, които не искаш, точно сега трябва да имаш най-голяма воля да го правиш!
Всички думи бяха изречени бързо и яростно, което ми напомни за първоначалното й държание към мен.
- Никой не ти вярва, Кристъл! Виждала ли си как те гледат по коридорите?!
- Ще играя по техните правила щом трябва, няма да се отказвам и самосъжалявам при първата пречка, излезнала на пътя ми!
- Първата пречка? Това ли мислиш, че представлява животът ми?
- Знам какво си преживял, но всички сме преживели нещо. Бъди мъж веднъж в живота си и стани от калта, в която си заседнал!
Избутах масата срещу себе си настрани и бясно станах от мястото си.
Гледна точка на Хейдън
Всекидневно съм връхлетяна от съдбата. От житейски уроци, за които съм си затваряла очите по-рано. За всеки случай, от каквото бягаш, това те настига.
Разочаровам себе си многократно, болезнено, неудържимо. Разочаровам и тези около себе си. Тези, които са останали, защото все повече се изпаряват, а дори не прекарвам време с тях. Сякаш чакам дните да ни съберат, но тази среща така и не идва. В действителност чакам да умре още някой, за да погубя и себе си.
Времето в живота ми ме отдалечава и отчуждава от всичко в него.
Свлякох се сред храсталаците и изпаднах в мъката, която толкова много ме дърпаше от както съм стъпила в "Обсег". Чакам поредния си погром, измъчена от това да се боря. Влагах толкова много усилия, събирах толкова много емоции, играех толкова много театър, а всъщност съм била една сянка. Вече настъпана от поглъщащата тъмнина.
Хари също беше уморен от това да върви след мен и да търпи енергията, която излъчвах.Настани се насреща ми, гледащ ме на тръни, заради неспокойството, носещо му кучешкият лай някъде там, вероятно близо.
За какво ми е дори да се страхувам от кучета, когато самият страх от тях ме води до спомен, на който присъства човек, който вече го няма? Животът е хората, с които преживяваш неща, а не самите неща, които дори няма да се задържат в съзнанието за дълго, ако си бил сам.
- Приемай присъствието ми като подкрепа, защото не намирам нищо адекватно, което да кажа.
Пророни Хари.
- Нямам воля да продължавам, Хари.
Вдигнах глава, стискайки една клонка.
- Докато я намерим, тя ще е мъртва, и тогава ще ме боли много повече.
- Като мен ли искаш да прекараш остатъка от живота си? Проклинайки се, че си нямала достатъчно смелост? Би ли я зарязала, за да страдаш по това, че я няма, когато всъщност някъде там тя се надява да я потърсиш?
Тъжен стон се понесе от гърлото му, придружен с напрягаща въздишка. Никога не го слушах. Именно затова той беше уморен да повтаря, уморен да се моли, уморен да обяснява. Може би уморен да бъде до мен, когато го отблъсквам, дори да знам, че се нуждая от помощта му.
- Искам да се стегнеш, Хейдън. Знам, че имаш тази сила в себе си. Знам, че ... ти щеше да ме накараш да се изправя на крака и да премина през каквото трябва, само за да го зърна.
Когато заговори за брат си, сърцето ми омеква. Изстисква се злобата и се превръща в мотивация. Но винаги ще е много по-лесно е да дадеш правилния съвет на другия, отколкото да го направиш ти самият.
Очите ми се превърнаха в плуващи торбички, много скоро препълнени.
- Плачи. Изплачи всичко. Извади го от себе си.
Начинът, по който се държеше с мен ме навяваше на мисълта, че е успокоявал и други хора по този начин. Знаеше какво да ми каже, как да ме докосне.
- Какво ни предстои? Искам да знам.
- Първо се успокой. Искам да бъдеш съсредоточена и да не задържаш нищо в себе си. Знаеш, че за да участваш в бой, трябва да си и душевно в него.
- Аз... си спомням за разни неща, когато видя кучета.
- Знам, Хейдън.
Дрезгавостта му ми действаше изненадващо успокоително. Погали ме. А ръката му се чувстваше толкова нежна и намясто върху кожата ми.
Пулсът ми се ускоряваше щом чух стъпки от нищо друго освен от четирикрако животно.
Не разбирам как получавам този пристъп, след като хората са по-опасните животни от самите животни.
Хари се изправи на колене, фокусиращ погледа си върху моя страх.
- Няма да искам нищо от теб, Хейд. Искам да се движиш зад мен, но да не бъдеш с гръб. Вземи две пръчки в ръцете си.
- Не носиш ли свирката, с която си се измъкнал миналия път?
- Не. Няма друг начин освен да ги убием, защото те са упоени. Имат за цел просто да нападат и не могат да бъдат манипулирани от чужди хора.
Той хвана ръцете ми за последно и ме стисна, сякаш ми дава от "недосегаемия" си дух. Жалко, че моят дух беше изчезнал и заключил вратата след себе си. Изчезващ, гаснещ, избледняващ. Умиращ.
Видях очите на кучетата. В тази тъмнина червенееха и бяха единственото нещо, което отличаваше силуетите им. Приближаваха се бавно, ръмжейки, копнеещи за плът. Точно като животните на Болдуин, ние бяхме стръв, източник дори не на храна, а команда. Цел. Дори кучетата превръщаха в хора. Създателят на "Провидение" трябва да е откачен колкото Винсент.
Следващите движения бяха предвидени. Кучетата се оказаха непреодолими за битка, а човешката ми реакция беше да дърпам Хари за тениската, когато някое от тях се приближеше на по-малко от метър. Чувствах се слаба. Зависима от неговата сила, която не бе достатъчна да ни запази.
Понякога се питам защо хората изваждат животинското от себе си, за да наранят друг човек, за да покажат "смело" държание, а пред едно истинско животно се чувстваш приземен. Когато не виждам с очите си за какво се боря, сякаш цел не съществува.
Мариса - сестричката, чието лице изскачаше в съзнанието ми преди година, когато видех шкафовете си разровени, или когато водата на тоалетната не беше пусната. Същото личице раздираше мислите ми и днес, но днес ... чувствам болка, виждам Раян - разделен на 40 парчета. И си представям как ще видя същата гледка отново.
С Хари побегнахме, но той не се бе подготвил за това. Сякаш дори в най-трагичната ситуация искаше да остане, преструвайки се, че когато е трябвало да остане не си е тръгнал.
Той спря, а аз на няколко крачки пред него се обърнах и го сграбчих за блузата. Той се отскубна от мен и се приземих до един храст.
- Бягай, Хейдън, защото те надушват!
Не исках да звуча банално, казвайки, че няма да го оставя, защото дори да остана кожата ми настръхва, защото виждам себе си под тях, как ме глозгат до кокал и как страхът ми ме надмогва.
Прехапах устни и се надигнах от храсталака, оглеждайки се наоколо. Хари не може да ги поеме всички.
Татко, ако това е последният миг от живота ми, знай, че ти обещах, че няма да се предавам. И ще спазя това, което съм казала. Ще бъда увереността, която ти беше. Светлинката живот в не живота. Дори в най-големия си страх ще следвам теб и стъпките, по които си ме водил.
Отчупих един клон, изправих се и хукнах напред, листата шумоляха от обувките ми, което привлече погледите на животните. Допълнителните ми викове подействаха за увеличаване на бройката, бягаща след мен. Бях си избрала дърво, на което да се кача, след като ги размотавам известно време, но те окупираха всичките ми страни веднага щом се спрях. Продължих да се движа напред.
Отдалеч чувах гласа на Хари, който напираше с възходящи звуци. Издъхвах, а знаех, че не можех да продължавам така още дълго. Чувах хриптенето си, но чувах и тяхното. Крачките се умножаваха, калта, в която стъпвах, ставаше все по-дълбока и за всяко вдигане на крака се нуждаех от повече натоварване.
Постепенно губех темпото си и усещах дъха им по петите ми. Бягането ми приключи в секундата, в която видях, че този хълм има край. И то доста рязък.
Сега разбирам защо са избрали точно това място и бих казала, че е добър стратегически избор. Нормалният човек има три опции - или да бъде разкъсан от кучетата, или да се качи на дърво и да умре от глад рано или късно, или да скочи от хълма и сам да сложи край на живота си. Славно. Не ми харесваше нито един от трите варианта, макар че бях най-близо до третия.
Клонът се беше прекършил на няколко пъти, но все още можех да го ползвам за оръжие. Трябва да съм агресивна, не страхлива. Щом можах да се справя с хората, нахлули в дома ни, мога да се справя и сега. Има за кого.
- Хейдън!
- Тук съм!
Знаех, че не можех да разчитам на него, тъй като лаят на упоените чудовища заглушаваше виковете му.
При мен бяха шест. И се зъбеха насреща ми. Кучешките им зъби стърчаха от острата им захапка, която постоянно се отваряше и затваряше. Сякаш точеха ножовете си, готови да влязат в контакт с човешкото ми месо.
Нямах време да обмислям какво да правя, защото едното от тях се беше приближило до крачола ми, на сантиметри от плата. Ако го ударя, всички ще скочат върху мен. Но ако не го ударя, ще му позволя да се приближи прекалено.
Добре, все пак са кучета. Трябва да ги надвия с ум. Дръпнах крака си назад, а то се издразни и продължи да се приближава. Започнах да въртя клона пред погледа му, докато не го забеляза. Понечи да го захапе, а аз се преместих още назад, по-близо до пропастта.
Бях легнала и го гледах със смесен поглед между уплах и устрем. То се разлая, а другите го последваха. Делеше ни нямаше и метър. До него застана второ и ги разигравах с клона си за няколко секудни, докато не скочиха, нахвърлящи се към мен. Всичко стана много бързо. Хвърлих клона назад и затворих очи, сгъваща се на топка и търкулваща се в храста до мен.
Двете кучета последваха клона и последното, което чух от тях, беше жалният им вой. Това е голямо нещо за мен. Дишах тежко и шумно, защото току-що преодолях част от страха си. Но не можех да си отдъхна, защото другите четири се бяха заловили с това да вървят след мен. Силен крясък ги отдели от задачата им, което ми даде време да започна да се катеря по близкото дърво. Но този крясък беше от Хари.
- Хари?
Никакъв отговор. Одрах глезените и китките си по кората на дървото, но успях да се хвана за здрав клон, на който се качих. Кучетата продължаваха да лаят и си помислих, че Хари не ме е чул.
- Хари, чуваш ли ме?!
Трябваше да сляза. Той може да има нужда от мен. Започнах да чупя от по-тежките клони на дървото и да замерям кучетата отдолу, но това още повече ги разяряваше, вместо да ги наранява.
- По дяволите!
Опитах се да направя същото като с другите две кучета, но тези не се хващаха. Погледите им бяха впити в мен и не се оставяха да бъдат разсеяни.
- Хари!! Добре ли си?!
Докато довърша вика си, чух пъшкане.
О, боже, видях го, но с нищо не показах, за да не насоча погледите на кучетата към него. Той беше на стотина метра от дървото, на което бях се качила, но куцаше и се държеше за гърдите. Беше ранен. Видях, че в ръката му проблясна нож. Той се прицели и без да каже нищо заби ножа в кората на дървото, така че да го стигна. След това започна да прави опити за изкачване на дървото зад себе си.
- Нямам сили да убия и тях, Хейдън. Ето ножа ми.
Имаше трудности с изкачването и пропадаше на няколко пъти. Целият кървеше и едва не се свлачи на земята.
Развиках се като обезумяла, за да привлека вниманието към себе си, но едно от кучетата се беше насочило бясно към него. Провесих се надолу и взех ножа, а кучетата вдигнаха лапи към дървото, драскайки кората. Хари все още не успяваше да се качи, а се мъчеше да намери къде да се захване. Кучето го беше достигнало и не можех да видя всичко, но той извика от болка. Прицелих се с едно око и хвърлих ножа. Поне това съм тренирала цял живот. Острието прободе плътта на кучето, което го залюля и то издаде мъчителен стон, лягайки мъртво редом с листата на земята.
Докато другите животни стигнаха до него, той бе успял да се качи, но по думите му съдех, че изнемощява.
- Хейдън, не трябваше да хвърляш ножа. Сега няма с какво да ги убиеш.
- Няма да гледам как страдаш, Хари. Погрижи се за себе си, аз ще измисля какво да правя.
Не виждах друг изход освен да счупя дебел клон и да го подостря, за да го използвам като кол. Ако сляза от дървото няма да си помогна. Въпросът е как да го счупя и подостря с голи ръце.
Огледах се. Клони имаше колкото щеш.
-Другият начин е клонът да не е толкова дебел, за да мога да го счупя и оформя по-лесно, но тогава убиването ще е по-трудно.
Говорех си сама на глас, а силуетът на Хари почти не виждах в тъмнината. Само чувах стенанията му от време на време и се стремях да побързам с действията си, за да отида и да му помогна.
Гледна точка на Дерек
На следващия ден изобщо не говорих с Кристъл. Аз ли я избягвах или тя мен, нямаше значение. Просто ме обиди с думите си.
Явно когато не разбираш някого, първата ти реакция е да го съдиш. Може би и аз не я разбирам, може да е преживяла повече от мен, но всеки приема това, което му се случва, по различен начин. Не искам да се изолирам от нея, но не искам и да влизам в спорове, защото знам, че тя ще ме предизвика.
Пропуснах всякакви тренировки днес. И се радвам, че не бях потърсен. Щях да изключа и камерата в стаята си, но знам, че тогава някой щеше да се появи на вратата ми.
Приех негативно предложението на Кристъл да открием карта на "Обсег", но всъщност работех по това. Опитах се да възстановя отношенията си с главната готвачка, затова бях в кухнята. Търсех аварийния изход при пожар и я попитах дали досега им се е случвало. Може би й се сторих подозрителен, защото точно днес не бях в настроение да залагам на актьорски умения. Говорих си сериозно с нея. В крайна сметка нищо не научих.
Следващата ми надежда беше Меридит. Тя беше запозната с много неща тук, но не знам дали щеше да ми помогне или да се захване с психическото ми състояние. Почуках на вратата й, а тя ме посрещна неочаквано приветливо.
- Може ли да поговоря с теб?
- Разбира се, Дерек. Съжалявам за случилото се с Хари.
Не можех да преценя естествена ли беше или не. Но и нямах намерение да анализирам реакциите й.
- Понякога не ти ли се иска да се махнеш оттук?
Изтърсих. Тя вдигна една вежда и ми каза да седна.
- Това е моят дом. Не е ли и твоят?
Знаех си, че ще ме провокира и вместо аз да измъкна информация от нея, тя щеше. Не помня откъде знаех това, но знам, че тя има специално отношение към Болдуин. Защо изобщо дойдох при нея?
- Ще тръгвам.
Станах, а тя сложи ръка на рамото ми.
- Остани, Дерек. Сигурна съм, че има какво да си кажем.
- Не мисля, че можем да си помогнем.
- Струваш ми се озлобен.
- Да, такъв съм.
Хвърлих кърпата. Не ме интересува какво си мисли. Чувствах сякаш недосегаемата натура на Хари ме беше обзела.
- Искаш да се бориш, да отмъстиш, да избягаш?
- Искам да живея в справедлив свят, в който няма йерархия.
Може би това беше най-сериозният поглед, който съм давал на някого.
- Какво искаш от мен?
- Да ми помогнеш да спася човека, който се бори за същото нещо.
- Единствено можеш да споделяш на мен, Дерек. Но аз... не бих могла да извърша нищо.
- От какво се страхуваш? От Болдуин?
- Не се страхувам. Аз... работя за него.
- Не си ли му поне малко ядосана?
Приближих се към нея, врязващ очите си в нейните.
- Няма да направя нищо срещу него, Дерек. Няма да те издам, но нищо няма да направя.
- А на Талиа не си ли ядосана? Не ти ли е отнела нещо?
Тя се отдръпна изплашено.
- Откъде знаеш за нея?
- Не си ли била близо до него през всичките години, а той дори не те е забелязал? Дори не те е приемал като нещо повече от служител. Мислиш ли, че ако имаш нужда от помощ дори би ти помогнал? Каква е тази лоялност? Това дори не е лоялност, а наивност! Защо продължаваш да ходиш зад него като послушно кученце, докато той те върти на малкия си пръст?
Превръщах се в манипулатор и се мразех за това, но някаква сила бе заседнала дълбоко в душата ми и я стискаше безкрупулно с множеството си ръце.
- Дерек, плашиш ме!
- Как въобще дойде тук, Мер? Как избра тази съдба? Сама ли я избра или и това право ти отнеха?
Бях като хипнотизиран. Очите й се насълзиха. Тя се отдалечи в края на леглото и спря да ме гледа. Дори да я наранявам, знам, че съм уцелил някое слабо място.
Не мога да си простя, че започвам да придобивам техните качества, за да стигна до целта си. Че ми е нужно чуждо нещастие за собствения успех.
Исках да й прошепна да не плаче, но гънката на челото ми и сбръчканите вежди не изчезваха.
Станах. Вината в мен се появи, защото я накарах да се чувства зле. Настъпах я дори без да усетя как й влияят думите ми.
Омекнах. Аз не съм такъв човек.
- Извинявай. Аз просто...
Думите ми бяха спрени от силен гръм. Всичко идваше отвъд затворената врата.
Лампата изгасна, навън кънтяха стъпки и се долавяха гърмежи. Всичко това беше като фон на страшните викове.
- Дерек?
Меридит се беше изправила и страхът в тона й ме накара да разбера, че аз съм този, който трябва да спаси и двама ни. А страхът се беше настанил и в мен.
- Стой тук.
Открехнах вратата и погледнах през балкона към долния етаж. Цареше анархия. Ако не го бях видял с очите си, нямаше да повярвам, че това е "Обсег". Че това са силните и безстрашни млади хора, които се нахъсваха при споменаването на битка. Виждах бягащи, неподготвени и уязвими хора.
Някой беше проникнал в организацията.
Около мен имаше движение, някои се криеха, други се правеха на решителни с нито едно оръжие в ръка.
Само знам, че щеше да има жертви. Вече виждах кръвта по парапета, по който съм се плъзгал някога.
Хората не разполагаха с оръжия, затова използваха всичко, което им попаднеше под ръка. Столовете бяха изпочупени, беше се започнало и с масите. Из въздуха летяха предмети, но куршумите погубваха най-бързо.
Трябва да спася Кристъл.
Една силна ръка ме дръпна назад и паднах на стълбите, след което в стената се заби порцеланова ваза. Парчетата изпадаха върху главата ми, а аз го помислих за куршум и се изписках с цяло гърло. Започнах да се пипам по цялото тяло, но бях жив.
- Престани да пискаш така, Дерек!
Обърнах се, за да срещна скастрящия поглед на Кристъл.
Ами ако бях умрял? Нямаше да има кой да я спаси!