Niall's POV
Стон се изплъзна от устните ми, още със събуждането. Главата ми пулсираше от количеството алкохол, който бях изпил предната вечер. Честно казано, дори не помня как съм успял да се прибера. Усетих чуждо присъствие до себе си и рязко отворих очи. Хлипане се чу от другата част на стаята, а очите ми започнаха да търсят източника на тихия шум.
Ококорих се щом видях Маделин на вратата. От очите й се стичаха едри сълзи, търкулвайки се по зачервените й бузи. Ръката й бе поставена пред устата, в опит да спре плача си. Погледнах голото лежащо момиче до мен, а след това погледът ми отново се върна на Маделин.
Моето момиче.
Мамка му, какво бях направил?
Скочих бързо от леглото, запътвайки се към момичето, което все още седеше там и плачеше заради моите грешки.
- А-аз мога да обясня. - заекнах, протягайки ръката си, за да хвана нейната. Отблъсна ме.
- Не. - поклати глава. - Не можеш. - вдигна главата си, големите й сини очи се срещнаха с моите.
Права е. Не можех. Но щях да опитам. Тя се обърна, преди да успея да кажа още нещо.
- Маделин, моля те, просто ми позволи да ти обясня. - извиках след нея. Бях сигурен, че Изабела вече е будна, но честно казано тя беше последната ми мисъл в момента. По-добре ще е за нея, ако не се появява точно сега. Рязкото спиране на Маделин, ме накара да се блъсна леко в нея. Тя се отдръпна веднага. Обърна се и впери в мен сините си, леко зачервени очи от плач.
- Не, Найл. Не искам обяснения. Не искам нищо от теб. – изкрещя. - Съжалявам, че не мога да ти дам това, което тя ти дава. Наистина съжалявам, Найл. Дадох ти всичко, което имах. Всичко, което можех да ти дам. Съжалявам, че не е било достатъчно. – каза тихо, но достатъчно силно, за да я чуя. Погледна ме още веднъж и побягна. Тръгнах след нея и не ме интересуваше, че бях полугол. В момента се интересувах само от моето момиче, което бягаше от мен.
- Маделин! – извиках отново, но беше късно. Тя се качи в таксито, което беше спряло на улицата и изчезна от погледа ми.
Мамка му!
Този път сгафих сериозно. И не знам как ще оправя това.
Когато се върнах в апартамента, видях Изабела седнала на дивана. Щом ме чу, че влизам, се изправи от мястото си и с усмивка се запъти към мен. Опита се да ме целуне, но я отблъснах.
- Обличай се и се махай. – казах без да я поглеждам и се насочих към банята.
- Гониш ли ме? – попита шокирано.
- Чуй ме внимателно, нито помня какво е ставало предната вечер, нито искам да си спомням. Знам само, че заради теб загубих най-хубавото нещо в живота си. – изсъсках злобно срещу нея. – Сега се махай. – посочих ѝ вратата и след това влязох в банята. Пуснах душа и след около минута, чух силното тръшкане на входната врата.
Колко трябва да съм бил пиян, за да направя подобна глупост? И защо пих толкова много, знаейки, че Изабела е точно срещу мен? Маделин никога няма да ми прости. Тъжното ѝ изражение и сините ѝ, пълни с болка очи, разбиваха сърцето ми. Бях ѝ обещал. Бях ѝ обещал, че никога няма да ѝ изневеря. Но го направих. Нараних момичето, което обичам. И толкова се мразя, заради този факт.
Облякох обикновен анцуг и сив суитшърт с качулка. Обадих се на Луи и му казах, че ще бъда у тях скоро, за да поговорим. Знам, че ще е разочарован от мен. Но имам нужда да му кажа.
*
- Човече, умираш ли? - изсмя се Луи, щом ме видя. - Като летящо духче си. - пошегува се.
- Млъквай. - извъртях очи. - Сериозно е.
Щом видя сериозното ми изражение, усмивката падна от лицето му. Седнах на дивана в хола им и зарових лице в шепите си. Думите на Маделин се въртяха в главата ми, и сякаш все още чувах гласа ѝ изпълнен с болка.
- Изневерих на Маделин. - промърморих, вдигайки глава. Луи отвори уста, но не каза нищо. Виждах разочарованието в очите му. Искаше да ме пребие от бой, но факта, че му бях приятел не му позволяваше. Честно казано, ако бях на негово място, щях да го направя без дори да ми мигне окото. Никога досега не бях постъпвал така, с никое от гаджетата си.
- Тя знае ли? - попита
Кимнах и прехапах нервно устна.
- Сутринта дойде у нас и ни видя. - обясних. - Дори не си спомням как съм се прибрал, да не говорим за това с Изабела.
- Изневерил си и с Изабела? - изкрещя. - Що за глупак си, Найл? - прокара ръка през косата си. - Как можа да се натряскаш така? Как изобщо можа да си набуташ шибания пенис точно в шибаната Изабела?
- Не знам. Наистина не знам. - прошепнах. - Но не искам да я изгубя. Маделин е най-хубавото нещо в живота ми. И знам, че я нараних. Ужасно много я нараних, а ѝ обещах, че няма да го направя.
Луи въздъхна и седна до мен.
- Този път наистина обърка нещата. Много. Но отиди у тях и се опитай да говориш с нея...
- Тя дори не иска да ме погледне. - поклатих глава.
- Избягала е, защото не е знаела как да реагира. Това е Маделин, би трябвало да я познаваш. - усмихна се леко.
- Познавам я по-добре от всеки друг. - казах.
- Тогава отивай и си върни момичето. - побутна ме.
Трябва поне да опитам да ѝ обясня. Върнах се до апартамента си, като този път тръгнах с колата. След около час бях пред познатата къща. Бях благодарен на задръстванията, защото имах време да помисля. Сега осъзнавам дори повече каква грешка съм направил. Натиснах звънеца и нервно прокарах ръка през косата си. Щом вратата се отвори, вдигнах глава. Срещнах студения поглед на Маделин. Лицето ѝ бе леко зачервено.
Плакала е.
И отново аз съм виновен за това.
Подпрях вратата с ръка, преди да я е затворила.
- Моля те, нека поговорим. - прошепнах и я погледнах с лека надежда.
- Няма за какво да говорим, Найл. И на двама ни е ясно, че всичко приключи. - каза тихо, без да ме поглежда.
- Моля те, Маделин.
- Не, Найл. - каза по-силно. - Няма за какво да говорим. Бях глупава и ти се доверих. Мислех, че си различен. Наистина мислех, че си различен, Найл. Но сгреших. - тихо въздъхна. - Ти винаги се връщаш при нея. Прощавах ти толкова много пъти, но този път не мога. Това е прекалено много за мен, никога не са ме наранявали по този начин. Разбих собственото си сърце, обичайки те, Найл. Съжалявам, но взе всичко от мен. Нямам какво повече да ти дам. - каза и тресна вратата под носа ми.
Това ли беше края?
Наистина ли я загубих?
Наистина ли загубих моята Маделин? Момичето, което скачаше всеки ден, по всеки мой нерв, без дори да осъзнава. Момичето, което се смееше на кихането ми, което се цупеше и се сърдеше за малки неща, но въпреки това беше сладко. Това момиче, което ме обичаше, а аз нараних. Не знам защо очаквах да ми прости, след като самият аз не мога да си простя за това, което направих, което ѝ причиних.
Колкото и да отичах, дълбоко в себе си знам, че я загубих още в момента, в който ме видя в леглото с Изабела. Права е. Винаги се връщах при нея, дори без да го осъзнавам и без да го искам. Но Изабела никога няма да има това, което има Маделин.
Маделин е очарователна. Дори когато ми се ядосваше и беше готова да ме удари, когато се цупеше, усмихваше, смееше. Винаги беше очарователна. Очите ѝ сякаш блещукаха всеки път, след като я целувах. Усмивката ѝ винаги оправяше деня ми. Честно казано в началото ми беше доста трудно да се оправям с характера ѝ. Но с течение на времето свикнах.
Но сега.
Сега я загубих.
Тя вече не е моята Маделин.
Защото аз съм глупак, който не я заслужава.
Глупак, който я нарани.