– Трябваше ли да го взимаме с нас?
– Видя какво стана преди малко. Предпочитам да не рискувам.
– Ами ако се изпусне тук?
– В колата и без това мирише на мръсни чорапи. Изобщо няма да забележиш разликата. А и споко. Има памперс. Най-вероятно сложен на обратно, но все тая.
– Ако искаш да знаеш, това с чорапите се случи само веднъж. Затова си купих ароматизатор.
– С мирис на кравешка тор?
Наместих Техьонг върху коленете си, правейки физиономия, когато забелязах, че лигата, която се бе събрала се в единия ъгъл на устата му тръгна надолу.
До мен се въргаляше някакво горнище на Джимин.
Без да се замислям, издърпах единия от ръкавите и избърсах Техьонг, който се намръщи, но изненадващо ме остави да го направя без да протестира.
– Мамка му, бро, сериозно ли?! – възкликна най добрия ми приятел, гледайки ни възмутено през огледалото за обратно виждане.
Май трябваше да изчакам да светне зелено, преди да използвам ануракът му за лигавник.
Ама и честно казано, след строшените плазма и уредба не беше като да няма за какво да му отмъщавам.
– Ще ти платя за химическото чистене.
– Ами ако плюнката му е заразна?!
Хвърлих му един много осъдителен поглед.
– Това беше. Никакви зомби филми за Джимин повече.
– Не знам за какво говориш.
– Гуа!
– Сериозно изтръпвам вече като го чуя това "Гуа" – сподели Джимин, поглеждайки към Техьонг, който в момента зяпаше захласнато покрай един жълт автобус, който мина покрай нас. – Няма ли биберон?
Потръпнах.
– Нека кажем, че опитът да го натикам в устата му не завърши добре.
– Обзалагам се – кимна съчувствено Джимин и направи ляв завой. Високите сгради бяха отстъпили мястото си на едноетажни, дълги къщи. – Между другото, почти пристигнахме.
– Не трябваше ли да се обадим?
– Споко, тя винаги си е вкъщи. Дори и до магазина не ходи. Плаща на една жена да ѝ пазарува два пъти в седмицата.