Глава XIV Отново у дома
По едно време Скайлър отвори очи и се огледа. Слънцето напичаше и замъгляваше зрението й.
- Къде сме? - попита тя шофьора.
- Навлизаме в селото.
Скай пак се облегна и погледна гледката. А, ето го полето пълно с крави. Или "Крависвил", както го наричаше като малка. Всеки ден тя отиваше на това поле с майка си или баща си, а понякога сама и прекарваше време с кравите или се търкаляше сред красивите треви и цветя. И сред всички крави една се различаваше по бялата си кожа. Тя я беше кръстила Белушка. Родена бе точно посред зимата, когато снежната покривка бе обвила земята и необичайният й цвят й донесе това име.
"Ах, спомени!" - Скайлър беше забравила за всичките проблеми, защото се връщаше в родното си селце. Искряща усмивка се появи на лицето й и очите й се изпълниха с радост. Вече беше в истинския си дом. За миг се отнесе. Сякаш беше на Крависвил. Слънцето озаряваше лицето й и косата й блестеше. Тревата галеше босите й крака. А навсякъде се носеше благоуханният аромат на свежи цветя и роса. Ето я и Белушка.
- Госпожице, на къде да карам? - шофьорът прекъсна мислите на замечтаното момиче.
- Към края на селото.
Шофьорът й хвърли странен поглед, защото в селото нямаше нито улици или табели, но все пак продължи да върти волана с тишина.
- Госпожице, тук ли?
Пред тях стоеше порутената кафява къщичка и нивите покрай нея.
- Да, тук! - ето я пак красивата й усмивка.
Всичките прекрасни спомени се върнаха. Сърцето й се разтуптя буйно. Щеше да види майка си, баща си и брат си. Изобщо не мислеше какво прави съпруга й. Скай с блага усмивка плати на шофьора, взе куфара си и таксито се отдалечи от нея. Тя умело вървеше по прашния път, наближавайки дървената си къщичка. Сърцето й биеше лудо, от радост и от вълнение. Озова се пред вратата и потропа силно.
- Кой е? - онзи глас... На любящата й майка.
Чуха се стъпки и вратата се отвори. Пред нея стоеше майка й - Вал. С красивата й дълга черна коса, невероятните си зелено-кафяви очи и нежни скули, които Скай бе наследила.
- Скайлърита? - по красивите й очи се спуснаха няколко сълзи.
- Мамо, аз съм. - отвърна дъщерята, потрепвайки.
Не изчака втора покана и се хвърли в майка си. Усети онази успокояваща прегръдка и освежаващия аромат на косите й. Майчиния аромат. Може да се различи от километри.
- Влизай, скъпа! - приветливо се усмихна майката.
Скайлър плахо влезе в малката постройка и остави куфара си на земята. Къщата й се струваше много малка, в сравнение с тази на съпруга й. Настани се на малкото скърцащо диванче, колкото и неудобно да изглеждаше.
- Е, какво те води насам?
- Ами... Дойдох на гости.
"Не мога да й кажа, че смятам да живея при тях."
- А защо Камерън не дойде?
- Т-той отиде на риболов... Да, на риболов и реших да дойда. Той няма нищо против.
- Радвам се. Сега разбирате ли се?
- Може да се каже... Нямаме романтични отношения, но сме приятели.
- Това е чудесно.
- А какво става с вас? - Скай рязко смени темата.
- Животът ни се подобрява. Баща ти работи усилено на висшата си работа, а брат ти е на полето. След работа баща ти ходи да му помага.
- Защо тогава не ремонтирате къщата?
- Спестяваме пари и възнамеряваме да я ремонтираме скоро.
- Радвам се. Татко кога ще си дойде?
- Ами с-скоро... Но ти ще останеш за малко,нали? - изражението на Вал се смегчи и по изпитото й лице се изписа страх.
- Да. Мамо, може ли една чаша вода?
- Скъпа... Знаеш, че спестяваме.
- Оу, забравих.
Изражението на майката продължаваше да не се харесва на дъщеря й. В очите й постоянно се показваха сълзи, незнайно дали от радост или тъга. Усмивката й бе фалшива, а ръцете й трепереха.
А Камерън седеше в уютната си къща сам. Отпиваше от кенче бира - това бе третото, но още не му беше въздействало. С лениви движения стана от белия диван и открехна вратата, водеща към стаята на съпругата му. Вътре беше толкова празно и пусто. Преди Скайлър да се нанесе в къщата, всичко бе потънало в прах, а сега лъщеше от чистота. Рафтовете бяха перфектно излъскани, но все така празни. От гардероба й се усещаше аромат на приятен омекотител. А завивките й ухаеха на нейния парфюм. Така искаше да я прегърне в момента, но твърде закъсня. Удоволствието му бе прекъснато от позвъняването на телефона.
- Скайлър! - изкрещя той и се запъти да вземе телефона, но щом видя екрана лениво плъзна слушалката.
по телефона
- Да, тате?
- Камерън! Как си, синко?
- Добре, а вие?
- Все така добре. Отдавна не сме те виждали, не сме виждали и Скайлър . И с майка ти мислехме да наминем днес.
- Днес ли?
- Да. Да не би да сте заети?
- Ами да.
- Тогава утре?
- Утре имаме планове също.
- А кога сте свободни?
- Не знам... Т-тя в момента има работа. Ще ви се обадя при свободен случай. - Кам набързо затвори телефона и се метна на дивана с въздишка.
"Липсваш ми, Скай. Повече от колкото предполагаш..."
Съжалявам за забавянето...сега през ваканцията ще се опитам да качвам повече....Приятно четене!