Ludovico Einaudi - Experience
David Guetta - She wolf
Гледна точка на Хейдън
Разкъсване. На. Плът.
Това можех да видя, това усещах.
Доказателство за наивността на човек. И ироничното е, че някога аз бях момичето, което се присмиваше на тези, които вярваха. Хвърлих се сама в устата на звяра. Сляпо, неразумно, дори смешно.
Ухапванията не ме наказваха, а публиката го правеше. Безчувствените фигури, които ме обграждаха, ме караха да се чувствам смачкана. С всяка секунда се задавях от въздуха, който поемах. Не можех да различа очите от козината на кучетата, защото всичко беше в един цвят – червено.
И колкото и твърд камък да си, чувството от това да бъдеш потъпкан по такъв начин не е в състояние да изчезне. Гордостта, която съм изпитвала се влачи до мен на парчета. И това боли повече.
Смазаха ме с обувката си и след това я полираха с най-безобидна усмивка. Сякаш това го е нямало.
Бях пусната на земята и веднага се свлякох, доближаваща глава до тревата, чийто алени проблясъци ме караха да затворя очи. Но дори и да не гледах, аз виждах. И щях да продължавам да го правя още дълго време, след като кучетата си бяха отишли.
Не мога да навържа нещата, но и няма как да искам това от мозъка си след съкрушителните ритници, които получих току-що. Тялото ми се тресеше невъобразимо бавно, сякаш всичко около мен вече беше в покой, само аз се мъчех да подам глава от дълбоката вода, в която бях навлязла.Под мен имаше хищници, готови да ме придърпат, ако се задържа, но над мен ... също ги имаше. Дори и да можех да направя невъзможното, а то е да се изправя в момента, аз .. се страхувам.
Толкова бой не бях яла. Зъбите бяха отбелязали дупки по кожата ми, сякаш бях стреляна множество пъти. И се чувствах застрашена, не дори за шибаният си живот, който и без това е безсмислен след като не ми се случва нищо хубаво. Чувствах се застрашена за следващата им стъпка. Не съм само аз на този свят, че да си умра спокойно. Веднъж отида ли в гроба няма как да се върна.
Ако трябва ще направя живота си ад, но няма само да гледам. Защото сега правех точно това. Неподготвена, с остроумни забележки и съдене, това ли беше най-доброто от мен?
Студеният вятър продухваше разкъсаната ми кожа и водеше клетките ми до замръзване. В локвата от кръв, върху която лежах, продължаваха да се събират нови капки от много места по тялото ми. Гърлото ми се дереше, изхвърлящо допълнителна кръв от повредения ми организъм, а ребрата ми ме съдираха от болка, когато правех нещо повече от това да мигам.
Сякаш умирах, но не отивах на другия свят. Не бях облагодетелствана с това поне да видя любимият си човек. Човекът, който осмисля цялата решителност, която бях събрала. Хъсът, предаден по ген, всички вдъхновяващи думи, които бе изричал, отричането на слабостта и дълбоката омраза към лъжата. Дори ме е укорявал, че прекалено сериозно се отдавам на тези неща и забравям да бъда човек. Но той никога не забрави да бъде човек. Умееше да чувства полюсно – много да обича, но и много да мрази. И за какво? За да бъде убит в собствения си дом, дори не знаещ причината за онзи взлом?
Предчувствам как ще свърша като него все някога в живота си, но с разликата, че той беше човек на доброто. А аз не правя добро на хората, след като не съм го видяла. На него не му беше нужно да вижда нещо, за да знае, че го има. А аз трябваше да почувствам терорът, за да призная, че имам страх. За да призная, че не съм нещо повече от другите, само защото се заяждам на всяко изречение. За да призная, че повтарянето на това, което съм, не ме утвърждава като по-силен човек.
Едно палто се хвърли отгоре ми и премрежи погледа ми.
- Значи кучета, а?
Винсент клекна до мен, плъзвайки ръка по косата ми, увивайки ме в горната си дреха, която вонеше на парфюм. Каквото и да сложи, евтината душа не се поправя.
- Защо си толкова опърничава, миличка?
Галеше ме непрестанно, а аз нямах сили да се измъкна и заравях глава по-близо до земята.
- Можеше да предотвратиш това, знаеш го.
Той ме хвана грубо за брадичката и надигна лицето ми, при което проплаках от болка. Не го виждах добре заради подутото си око.
- Ще се откажеш ли от мръсницата, която се опитва да ме мами?
Той ме надигна още, а от устата ми потече струя кръв.
- Завличаш ли и други хора, а? Защо ги превръщаш в мъртъвци?
Скимтях без да го искам, докато той ме стискаше и изсмукваше цвета от лицето ми. Чувствах се като парцал, който няма за какво повече да послужи.
- Това е началото, скъпа. Много си объркала пътя, по който да тръгнеш.
Пусна ме също толкова рязко като остави главата ми да се забие в тревата. Този път проплаках не от ярост, а от нечовешко отчаяние.
Гледна точка на Хари
- Важно ли е, че настоя да се видим толкова рано?
Винсент ме искаше в офиса си в 6:00. Настояваше за ранната ми поява, само когато трябваше да се подготвям за мисия.
- Седни, Хари.
Извади да пие. Значи му се говори.
- Говори ми директно, защото не съм в настроение да толерирам друго.
Имаше изморен вид, сякаш не беше спал. През последните месеци не съм го виждал толкова замислен. А когато е замислен крои нещо, хитрува. Каквито и съмнения да има за Хейдън, трябва да го отклоня от себе си. Съмнявам се да ме е повикал за нещо друго.
- За какво искаш да ти говоря?
Облегнах се на стола си и вдигнах брадичка, за да му покажа увереност.
- Знаеш ли къде е Хейдън?
Какъв трябва да е този въпрос?
Откакто направи това с Мира, не съм говорил с нея. Всъщност с никой не съм. Винсент въртеше стъклената си чаша и сбръчкваше чело, преглъщайки алкохола.
- Не.
- Какво правиш с нея? Защото аз контрол не виждам.
Понечих да отговоря, а той ме спря като вдигна показалеца си.
- Знам, че не си глупак да я оставиш да се разминава всеки път. Нарочно го правиш, Хари, и знаеш как се нарича това, нали?
- Не съм я поставил в приоритетите си, Винс. Работата ми не е такава.
- Интересува ли ме?!
Той вдигна тон изненадващо и изкриви уста.
- Като си си избрал друго място, приготвяй си багажа. Ще ходиш на разходка.
- Винсент, какво говориш?!
- Как ти звучи Хълма? Ето, позволявам ти да я прикриваш там колкото си искаш.
- Няма да ходя никъде с нея. Нищо не съм извършил.
- Докажи ми. Къде е машината за убиване, която бях създал?
Иска насилие от мен. И ако не знаеше, че го имах в себе си, нямаше да отвори този въпрос.
Тази „машина за убиване" далеч не е това, което беше.
За него да убиваш е моментно чувство. Водиш се от инстинкта за самосъхранение, водиш се от факта, че си по-висш, след като носиш оръжие, водиш се от жестокостта, която си мислиш, че трябва да предаваш.
Тук се обучават хора, които не трябва да мислят, за да натиснат спусъка. Трябва да преценят единствено как ще уцелят определената мишена, а изобщо не ги интересува коя е тя. Започва се с отнемане на човешки живот без наличността на съвест. Каквото и да е извършил този човек, ти не си напълно наясно, защото информацията, която получаваш, е ограничена. След време този човешки живот се увеличава на десетки, които убиваш наведнъж, с мисълта, че си вършиш работата.
А колко лоши са постъпките на тези хора? Така и не разбираш. Манипулиран ли си, вършиш ли черната работа на някого? Този въпрос не трябва да бъде отварян. Защо си тук, ако не се чувстваш на място? Имаш ли истинско право на избор, въпреки свободата, която ти е дадена в тази организация? Кой си ти, кой е един прост човек, че да решава кой да живее и кой не? Кои са те, че да те правят сирак? Прибират те от милосърдие или за своя употреба?
- Къде е тя? Няма да посмее да направи нищо повече.
Ядосаното ми изражение далеч не се дължеше на нейното несериозно отношение. Тръпки лазеха по тялото ми, гледайки този мрачен поглед. Извършил е нещо с нея и нямам мира с това, че не съм се усетил.
- Така е, няма да посмее. Но беше ли нужно аз да се намесвам?
Поглед на едва прикрита безнадеждност беше това, което той видя от моя страна.
Мускулите на ръцете ми се стегнаха, а главата ми рязко се снижи. Да остана безразличен след това, което чух?
Винсент беше този, който ме научи да не вярвам на хората, да съм максимално внимателен и че не привличането на внимание е най-лесният начин да се издигам нагоре по стълбицата.
Но всеки път, когато изкачвах по едно стъпало, той ме събаряше с две. Трябваше да извървя един и същ път много пъти, че да спечеля доверието му. А сега то се изплъзва бавно, но сигурно.
- Какво е станало?
Вдигнах рамене незаинтересовано, но нащрек.
- Свалихме я на земята. И буквално и преносно.
Бузите му червенееха от задоволство.
Ето затова искам да му счупя мутрата. Сърцето ми се умоляваше да защитя достойнството му, а мозъкът ми ми повтаряше да не се издавам.
Трупам много гняв към него и осъзнавам, че добрите му постъпки към мен не могат да изкупят това, което ми причинява в момента. Но ако усети лицемерието ми и двамата с Хейдън сме извън играта, а оттам никакъв шанс да ни измъкна.
- Какво ще правиш с нея? Не можеш да я убиеш или вече не ти пука за Талиа?
- Кой ти каза, че смятам да я убивам? Нищо подобно. Упражнявам я за живота просто.
- Бил ли те уведоми за онези неща?
- Напоследък той е носителят на повечето информация, която трябва да получавам от друг.
- Не съм фен на клюките. Има много неща, които се говорят.
- Но ти много добре знаеш, че това не е клюка.
- Кое?
- Защо ли Хейдън и Мира толкова се ненавиждат? Греша ли или втората дълго време беше в леглото ти?
- Това какво общо има?
- За жените има. Доста избор имаше, но кривна. Не разбра ли, че всеки около това момиче ще страда?
Винсент отдавна е срещу мен и сега ми го заявява. Каквото и да му кажа оттук нататък, приличам на глупак.
- Нека страда. Бил отдавна иска да ме измести и ти му позволяваш като се съмняваш в лоялността ми.
- Стани.
Той се изнерви и час по-скоро искаше да види действие от мен. Как по-точно да го убедя в истината, когато всяка частица от мен ми казва да действам импулсивно?
Той замахна с палтото си назад, вървейки съсредоточено към долните етажи на „Обсег". Сърцето ми се сви. Ще я видя, знам го. И ще мога единствено да я гледам, докато кръжат около нея присмехулно.
Ръцете ми се потяха, а ставаше по-студено. Ако смятам да залъгвам някого, сега е момента. На каквото и да стана свидетел, трябва да запазя емоциите за себе си.
Изстрел се чуваше от много далеч, лаят му предизвикваше ехо по целият коридор. Нещо трябва да го е разстроило.
- Псе такова!
С приближаването ни гласът на Бил също закънтя. Кучето започна да скимти и това го чувствах като пробождане с нож, затова подминах Винсент, на който изобщо не правеха впечатление жалните викове.
Часовникът ми отключи вратата и се озовах в една стая с копелето, чиято глава исках да откъсна. Той беше причината да започне всичко и вместо да спира Мира да прави глупости, той я насърчава. Малко повече мозък да имаха хората да гледат себе си и своето благо, вместо да им доставя удоволствие да сипят от отровата си и да нападат.
- Изстрел, спокойно.
Протегнах длан към кучето, което дишаше тежко. Пръстът на Бил кървеше, а муцуната на ротвайлера беше окървавена. Едно направено нещо, което си е струвало.
- Винсент, това го махни, не можахме да го изкараме.
- Защо сте искали да го изкарвате?
- Нима той не знае?
Присмя се Бил, а аз се обърнах назад, за да срещна абсолютно сухото изражение на Винсент.
- Като не си върши работата ще бъде в неведение, естествено.
Прекалено сляп съм бил, за да не забележа колко тясна е станала връзката им.
- Ще ми покажете ли най-сетне?!
Винсент направи знак на Бил, който пое към стаята за мъчения. Никой не я пощадил тук, кой знае в какво състояние е гърбът и. През цялото време стисках юмруците си, затова сложих ръцете си в джобовете.
Вратата изскърца. Последният път, когато бяхме тук, настроението далеч не беше такова. Тогава минималната болка, която чувстваше, беше изместена от нежността на момента.
Сега виждам жив труп.
Беше прегъната на две като прекършена клонка. Гневът ми не се отключи, защото сълзите ми напираха като гледах колко се мъчеше. Синини. Навсякъде. Дрехи почти нямаше, защото бяха разпокъсани по крехкото и тяло. Косата й покриваше голяма част от лицето, но виждах как беше опръскано със засъхнала кръв, а устните й раздрани и пресъхнали. Очите й, синият цвят на ирисите й изобщо не го виждах. Не спеше, едва ли би могла. Но не смееше да ги отвори.
Тресеше се. Виждах как единствено прехапваше устни със зъбите си и стискаше очите си колкото се може повече. Искаше й се да се избави от това, знам го. Смъртта би била услуга за нея.
Не знаех каква реакция съм показал, но малко по малко възвръщах извращението си към тези, които са й го причинили.
Нищо не можех да кажа, исках да изпаря всички. Знаех си, че ще стане нещо такова, че ще се случи същото и на нея. Можех да го предотвратя, ако бях по-настоятелен, но аз я оставих да се перчи, знаейки как ще свърши това за нея. Егоистичен ли бях, за себе си ли се страхувах, че не направих повече?
Извърнах глава настрани, но всичко ме преследваше и сякаш на челото ми беше изписано „Виновен".
- Казах го и на нея, но ще го кажа и на теб. И ти можеше да предотвратиш това, така че ако ще се чувстваш виновен – с пълно право.
- Не мислех, че е направила нещо толкова жестоко, че така да й отвръщаш.
- Така е, Хари, не мислиш. Това ти е проблема.
Започна да хрипти. Насочих се към нея и в момента, в който я докоснах, много силно се извика.
- Пусни я! Нямам намерение да слушам сирени! Сега му е времето да се докажеш. Вземи камшика.
Той чува ли се?
- Тя няма да издържи, Винсент.
Кучи син.
- Ще издържи. Прави се на крехка.
- Няма аз да съм този, който я убива.
Вярвам, че ще издържи, но втори път няма да й го причиня.
- Смешник. Жалко подобие на мъж си ти, Хари.
Изключително търпение ми беше нужно, за да стоя и просто да го гледам.
- А ти така ли показваш любовта към майка й? Защо не я повикаш, а се криеш като долен лъжец?
Наистина взех камшика. А той се забавляваше.
Явно наистина изглеждам като смешник.
- Точно така, ядосай се малко. Не ти ли омръзна да береш грижа за другите? Щастлив ли съм?
Щастлив съм. Тя щастлива ли е? Щастлива е.
- Като я погледнеш по-добре ли ти става? Жената, която уж обичаш я е родила, борила се е за нея, предпазвала я е цял живот, а ти идваш и стъпваш отгоре й.
- Потомство на копелета е тя.
- Виждал си опасност в лицето на баща й, той е женен за Талиа, направил е деца от нея, а ти някакъв трети в тази връзка ли си?
Уцелих го. Това беше мястото, на което много отдавна трябваше да направя удар. Жилите му изпъкнаха. Той забърза крачка към мен, а аз замахнах камшика към лицето му. Оттук може би и аз съм мъртвец. Но не ми пука. Тя като е зле и аз нека съм зле. Повече не мога да издържа на тази болка, на тази скръб и на този товар.
Една организация трябва да те калява, да те насърчава да не се предаваш и да не си слабак, но заедно с това да не отнема човечността ти. Роботи ли ще ставаме? Вече има достатъчно пропити мозъци, по-добре сам извън оттук, отколкото сам сред тези хора.
Бузата му се разрани и Бил веднага реагира, а аз го ритнах в корема с цялата сила, която можех да събера в този удар. Увих камшика около врата на Винсент.
- Защо си такъв изрод, майната ти!
Откъде се поражда това шибано удоволствие да гледаш как се гърчи някой? Дефект на душата ли е това?
Срамно е да го казвам, след като дълго време бях точно по неговите стъпки.
- Знаех си, че си предател. Една кучка и ми обърна гръб!
Стиснах го още по-силно.
- Отдели ме от брат ми и никога не ми позволи да се сбогувам.
Говорех през зъби, всичко се четеше в този глас.
- Още едно момче без талант, услуга за света, че го няма.
Притиснах го до стената, а Бил ме грабна за кръста в опит да ме отдръпне. Изпуснах Винсент, за да замахна към Бил крака си многократно и обръщайки се към него го хванах за тениската.
- Какво ти е направила?! Нещастник!
Грешно беше да си хабя енергията за тези хора. Но това вътре в мен надделя. Замахвах на посоки и все уцелвах някого. Исках да ги видя да лежат много ниско на земята, да се слеят с нея, да отидат под нея. Нежността ми от преди минути беше изчезнала, оставила огромна дупка в душата ми, която никога не бих запълнил.
Каквото и да стори човек, вината върви с него като сянка. Защо я забърках в тези неща, защо й показах повече, отколкото можех да си позволя? Защо съм такъв егоист, че да използвам хората за щит пред себе си? Защо тя беше толкова непреклонна и предпочете да застане и пред мен, а аз да се крия зад някаква си маска? Защо трябва да я видя в такова състояние, че да си кажа колко много я обичам?
Защо хората са такива чудовища? Защо трябва да се плаша от мисълта да се събуждам и да остана сам?
Да им ходя по свирката не означава да ги надхитрявам. Може би и методите на Хейдън не бяха съвсем точни, но поне е себе си през цялото време и излиза по-голям мъж от мен. Просто не исках да бъда погълнат и завладян от един безкраен цикъл на злоба.Не искам да чувствам това. По-добре нищо, отколкото това.
Колкото сила имах, използвах я. Но след тежкият предмет стоварен върху главата ми се върнах много години назад, когато чичо ми ме пребиваше до безсъзнание. По лицето ми течеше някаква кръв, идваща от ухото ми. Координацията ми започна да се губи, силата на болката, която чувствах в главата си, беше жестока. Това ме свали на колене моментално, сякаш мозъкът ми се пръскаше, сигурен бях, че получавам мозъчен кръвоизлив. За трети път оттогава.
Някой започна да ме влачи и лицето ми се заби в стоманената врата. Нито виждах, нито исках да видя нещо. Поне привлякох вниманието им достатъчно, че да стоят далеч от Хейдън.
Гледна точка на Дерек
Реших да открадна едно цвете за Кристъл. Тук не са често срещани, но някои от момичетата, с които съм бил, явно ще стават градинарки. Не стига че сама си ги гледа, ами после иска и аз отделно да подарявам. Та тактично ще намина.
-Стейси, здравей. Добре изглеждаш днес.
Вратата поздрави лицето ми. Буквално носът ми го отнесе. Днес не й е ден, няма да го приемам лично.
Боже, това не беше Стейси. Лиса? Трябва първо да си припомня имената, но след като и двете бяха руси..
- Здравей, може ли да те помоля за услуга...
Следваща врата.
Без имена. Така е най-сигурно.
- Как смееш да идваш тук, Дерек! Ричи не е говорил с мен оттогава!
Сетих се коя беше. Ерика. Помня я заради ревнивия приятел.
Аз да не съм я карал насила да прави нещо с мен! Уж се беше разделила с него, а искала той да ревнува. Аз трябва да съм обиденият, използван бях.
- Отглеждаш ли още от онези нарциси?
Добре че отскочих след като тя замахна. Абе, момиче, рано сутринта толкова бяс те е хванал.
Другият вариант е Бри, готвачката, която след случката с престореното ми умиране, не иска да ме види. Ще си изпробвам късмета.
Три почуквания и влязох. Вътре няма никой. Няма такъв късмет. Промъкнах се и сред купчините от готварски книги търсех някоя саксия. Стъпвах на пръсти от съображение, тук меришеше на кухня, имаше някакви петна по пода. Не е много хигиенична май. И това го казва не най-големият чистник. Не мога да си представя как е като готви тогава, добре е, че нищо не може да спре гладът ми.
На земята има макарон! Ако някой ден си оправим отношенията, може да й дам няколко съвета как да си поддържа стаята в приличен вид без много труд.
Тършувах още доста, едва ли под леглото ще има цветя, но ми стана интересно какво има там. Наведох се и вдигнах покривалото, а в този момент вратата от банята се отвори. Даже вода не се чуваше! Нямам намерение да се крия и да влизам под леглото, където кой знае какво ще намеря.Вдигнах глава, готов да се усмихна чаровно, ала лицето ми не беше в състояние да направи каквато й да е реакция след видяното. Тази жена кърпи не ползва ли!
И двамата се изкрещяхме по едно и също време – аз от буквален ужас, а тя от приятна изненада, че съм в стаята й вероятно. Издърпах чаршафа и го хвърлих към голото й тяло, обръщайки се с гръб.
- Бри, съжалявам много, че нахлух така!
- Искаше да се възползваш от мен ли?!
С тези твои здрави ръце и деликатно закръглена същност, едва ли бих имал шанс да правя каквото и да е с теб.
- Не, естествено! Знаеш ли, няма значение защо дойдох, не е важно.
Измъкнах се от миризливата стая и шокиращата гледка и си поех дълбоко въздух, държейки се приклекнал за коленете.
Това, което ме накара да се изправя беше някой, който мина покрай мен без да ме забележи и остави омайния мирис на жасмин след себе си. Нужно ли е да казвам, че беше Кристъл.
Краката ми се размърдаха и затичах след нея, а тя се движеше доста бързо с бялото си манто.
- Крис! Добро ут..
- Дерек, Хари е получил кръвоизлив!
Хванах я за китката в опит да я спра и след няколко неуспешни опита застанах пред нея.
- Какво говориш?
- Не знам какво му е състоянието, Винсент ме повика и каза, че не трябва да позволявам да умре.
Отстъпих й път и дори я побутнах да започне да тича.
- Едва ли ще те пуснат с мен, ще направя всичко, което мога, обещавам.
- Ако остана сам ще се паникьосам, Хейдън къде е?!
- Нямам представа. Станало е нещо, иди да я потърсиш!
Тя влезе в кабинета. Несъзнателно започнах да треперя, а около мен всичко си беше същото – хората се нареждаха за закуска и кикотите им достигаха до изострените ми в този момент сетива.
Гледна точка на Кристъл
Хари лежеше върху леглото, лицето му беше синьо от удари. Винсент беше в кабинета. Мъж в бяла престилка също.
- Кофин каза, че е получил мозъчен кръвоизлив. Искам да го спасите, ясно ли е?
Отнасяше се заповеднически, беше притеснен. Но ми се струваше, че това притеснение не се дължеше на факта, че Хари не беше добре, а на това как би се отразило, ако нещо му се случи.
Баща ми ме изгледа смекчено, прикривайки звяра в себе си. Признавам, че това го умее и явно му е помагало в живота.
Не го бях виждала от толкова време. Не ми липсваше.
- Състоянието му не е критично. Кръвоизливът е вътрешен и не можем да направим много. Скъпа, ще направим бърза диагноза чрез компютърна томография.
- Знам какво трябва да правя, ще излезете ли?
- Слушайте, скапаните ви отношения не ме засягат и няма да позволя на никого да се прави на интересен тук! Ще работите заедно искаш или не, Кристъл.
- Винс, успокой се, няма място за тревога.
- Не ми казвай да се успокоя! Искам да се събуди и да не умира, докато аз не кажа!
Изгледах го с крайчеца на окото си. Вече разбирам защо Хари изглежда така. И ми става още по-притеснено за това къде може да е Хейдън. А ако и в това баща ми има пръст.. всъщност има. Защо ли изобщо го слагам под съмнение. Той и мен ще сгази, ако това означава повече пари и власт.
- Въпрос на минути е налягането на кръвта в кръвоизлива и на околната мозъчна тъкан да се изравнят. Трябва и кръвното на цялото му тяло да се понижи.
- Хвани това.
Троснато хванах това, което ми подаде. Стоя при тези двамата единствено заради Хари.
- Момчето ще живее. Но има фрактури по черепа и не са изключени повторни кръвоизливи след време.
- Защо е целият син?
Попитах, обръщайки се към Винсент.
Той изобщо не ме погледна, правейки се, че не ме чува.
- Спасяваме ли хората тук или ги измъчваме?
- Кофин, кажи на дъщеря си да върши повече работа и да говори по-малко. Да не следва примера на нещастницата, избрала си за приятелка.
- Що за думи?!
Баща ми ме хвана за рамената, а аз реагирах моментално на това докосване.
- Къде е Хейдън?
Винсент ми посочи вратата с пръст, а това само ме подразни още повече.
- Защо й причинявате това?
- Млъкни! Изчезни от този кабинет!
Абсолютен нещастник. Вдигнах две ръце и напуснах с удоволствие неприятната компания.
Ще намеря Хейдън и ще разбера защо са се отнесли така с Хари. Но първо трябва да се успокоя. С нерви нищо не се постига.
.... ненужно е да казвам, че съжалявам колко много време не бях публикувала. За да бъда честна ще кажа, че не знам кога ще постна следващата глава. Времето ми е много недостатъчно и това е единствената причина, поради която да се бавя така, не е защото нямам желание. Сигурно много от вас са се отказали да я четат и съжалявам за това :) Дано поне като е завършена се спрете отново на нея. х