Бях само на 16, когато го срещнах. Казват, че първото влюбване е най-истинско и най-болезнено. Всички чувства, които те връхлитат, са напълно непознати и плашещи. Усещането в стомахът ти не е пърхане на пеперуди, а помитащо и разрушително избухване на атомна централа. Целият ти свят се променя. Виждаш само човекът, който кара сърцето ти да трепти, чуваш само неговият глас.
Всичко е идеално.
После идват болката и ревността, и тъгата, и разочарованието. Осъзнаваш, че трябва да свалиш розовите очила и когато най-после го направиш, започваш да виждаш последиците от атомната централа. Виждаш разрушенията, нанесени от нея.
Ала е наш изборът дали ще съберем останките или ще разпръснем прахта им.
И двамата знаехме, че е време да разпръснем прахта от любовта си. Но все пак се бяхме вкопчили един в друг, страхувайки се от непознатото. До толкова бяхме свикнали с болката, която си причинявахме взаимно, че дори не забелязвахме белезите, които оставяше.
Аз не съжалявам за нищо. Нито за сълзите, нито за моментите ни заедно. Там сред всичката болка имаше и щастие, скъпи мой.
Помни, че заедно изпитахме ласките на първата, истинска любов. Помни,
че след краят, идва начало.
Бях започнала това, каквото и да е то, преди доста време, но едва днес мързелът ме изостави и го довърших. Ще се радвам да чуя мненията ви ? ❤️
* Съжалявам, ако има грешки.